— Всичко си обмислил, а?
Свих рамене.
— Тези неща дори няма какво да ги обсъждаме.
— Така е — тя направи неопределен жест. — Просто си мислех, че си прекалено мил с онова вмирисано, корпоративно говно.
Въздъхнах.
— Виж. Мнението ми за Хенд няма никакво значение. Той ще свърши онова, което очакваме от него. Това е важното. Платиха ни, дадоха ни зелена светлина, а Хенд ми изглежда малко по-човечен от средния корпоративен чиновник, което според мен си е чист късмет. Харесвам го достатъчно, за да работя с него. Но ако се опита да ни измами, няма да имам никакви скрупули да му смачкам „колодата“. Това задоволява ли те?
Вардани чукна с цигарата по капачката на заглушителя.
— Моли се да не са ни турили подслушвателно устройство. Ако Хенд сега те чува…
— Е, и? — пресегнах се и взех недовършеното питие на Шнайдер. — Ако ме чува, вероятно си дава сметка, че и той мисли като мен. Да пием за недоверието и взаимното възпиране.
Гаврътнах последните остатъци от рома и преобърнах чашата на масата. Вардани завъртя очи.
— Страхотно. Политиката на отчаянието. Точно каквото ми трябваше.
— Това, което ти трябва — възразих аз, — е свеж въздух. Искаш ли да се връщаме в кулата? Ако си тръгнем сега, ще успеем преди полицейския час.
— Аз пък мислех, че той не важи за такива като теб, с военни униформи.
Сведох поглед към черния мундир.
— Е, сигурно. Но сега е най-добре да не се набиваме на очи. Освен това, ако се натъкнем на автоматизиран патрул, няма как да се разберем с тъпите машини. По-добре да не рискуваме. Какво ще кажеш за една разходка?
— Ще ме държиш ли за ръчичката? — Трябваше да е шега, но излезе различно. И двамата се изправихме, чувствайки се неловко от близостта на телата ни.
Мигът отмина като непроизнесена покана за среща.
— Разбира се — подметнах нехайно. — Навън е тъмно.
Прибрах заглушителя и цигарите, но думите ми не бяха разсеяли напрежението. По-скоро го бяха разпалили като лазерен огън.
Навън е тъмно.
Когато излязохме, и двамата бяхме напъхали ръце в джобовете.
12.
Горните три етажа на небостъргача на „Мандрейк“ са жилищни помещения за персонала и достъпът до тях е ограничен. На самия покрив има градини и кафенета, които работят по всяко време на деня и нощта. Над терасите са разпънати транспаранти, които филтрират неблагоприятните въздействия на лъчистата енергия. Когато се качихме там, насреща ни се изправи един безупречен Хенд, който явно ни очакваше. Дори и да бе подслушвал снощния ни разговор, не личеше нещо да го е потиснало.
— Добро утро, госпожице Вардани. Господа. Надявам се разходката снощи из града е била по-спокойна, благодарение на предпазните мерки, които взехме.
— Имаше някои интересни моменти — рекох, докато се настанявахме около масата. Скрита зад непроницаемите си слънчеви очила, Вардани имаше унесен вид. Засега поне разговорът не вървеше особено. Хенд също взе един стол и се настани. От близо си личеше, че е доста изморен.
— Аз вече обядвах — обяви той. — Госпожице Вардани, апаратурата, която поръчахте, вече пристигна. Ще наредя да отнесат всичко във вашия апартамент.
Археоложката кимна и извърна лице към слънцето. Когато стана ясно, че няма да дочака друга реакция от нея, Хенд се обърна към мен и повдигна вежди. Поклатих едва забележимо глава.
Не питай.
— Добре. Лейтенант, ако сте готов, да се заемем с вербуването…
— Разбира се — отпих от чая и се надигнах. Атмосферата, която тегнеше над масата, започваше да ми действа на нервите. — Да вървим.
Никой не каза нищо. Шнайдер дори не вдигна глава, но непроницаемите очила на Вардани проследиха оттеглянето ни към вратата като фасетните лещи на киберпазач.
Спуснахме се надолу в бъбрив асансьор, който ни съобщаваше сведения за всеки подминаван от нас етаж и не пропускаше да го допълни с подробности за текущи корпоративни проекти. Никой от нас не проговори и само след трийсет секунди вратата се отвори и ние се озовахме на остъкления подземен етаж. Сини луминесцентни лампи отсреща обозначаваха изхода. Зад прозрачната врата, паркиран напреко на тунела, ни очакваше лишен от опознавателни знаци и боядисан в пясъчносиво скутер.