— Тайсауасдийско поле — разпореди Хенд веднага щом се настанихме на седалките. — Пазарът на душите.
Двигателят започна бързо да ускорява оборотите си. Издигнахме се право нагоре, като паяк на конец. През неполяризираните стъкла, които ни деляха от кабината на пилота, виждах светещия отвор на тунела, който след секунди се превърна в ослепително кълбо от слънчева светлина. После кълбото избухна и ни обгърна от всички страни и ние се издигнахме още веднъж — този път в безжалостно синьото небе над Приземяване.
Хенд докосна едно копче на вратата и стъклото се поляризира в синьо.
— Снощи бяхте проследени — заговори той.
Погледнах го учудено.
— Защо? Не сме ли от един отбор?
— Не от нас. — Той направи нетърпелив жест. — Е, от нас също, но от високо — така ги забелязахме. Не говоря обаче за това. Двамата с Вардани се прибрахте отделно от Шнайдер — което не е било никак разумно. Имало е опашки след вас и след него. Шнайдер е забелязал преследвачите си, вероятно докато се е озъртал за Вардани, и се е отървал от тях. Другата група е проследила двама ви до улица „Откритие“, малко преди моста.
— Колко души?
— Трима. Двама мъже и един боен киборг — съдейки по начина, по който се е придвижвал.
— Заловихте ли ги?
— Не. — Хенд чукна с нокът по прозореца. — Дежурната машина е била със зададени параметри за наблюдение и охрана. Докато получим доклада от нея, те се бяха скрили в един от тунелите под канала Латимер, а когато отидохме там, вече ги нямаше. Търсихме ги, но…
Той разпери ръце. Торбичките под очите му вече имаха своето обяснение. Стоял е буден цяла нощ, бдейки над своята инвестиция.
— На какво се хилиш толкова?
— Извинявай. Направо съм трогнат. Дежурна машина за наблюдение и охрана, значи.
— Ха-ха. — Той ме фиксира със зелените си очи. — Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?
Кой знае защо се сетих за коменданта на лагера и разказа му за неуспешния опит да спасят Таня Вардани. После поклатих глава.
— Сигурен ли си?
— Разбира се, че съм сигурен. Ако знаех, че някой ме следи, мислиш ли, че сега щеше да е в по-добро състояние от Денг и главорезите му?
— И кои може да са те?
— Казах ти, че нямам понятие. Улична измет?
Той ме погледна с досада.
— Улична измет, която да следи човек с униформа на Клина на Карера?
— Добре де, може да са по-организирани. В Приземяване нямате ли престъпност?
— Ковач, моля те. Дръж се сериозно. Щом ти не си ги забелязал, как можеш да твърдиш, че са били обикновени престъпници?
— Да, прав си — въздъхнах.
— Така де. Въпросът е кой още иска да си вземе парче от баницата?
— Не зная — повторих мрачно.
Останалата част от полета премина в мълчание.
Най-сетне скутерът се наклони и аз надникнах през прозореца. Спускахме се спираловидно към нещо, което наподобяваше разлато петно от лед, поръсено с бутилки и консервни кутии. Присвих очи и увеличих мащаба.
— Това да не са оригиналните?…
Хенд кимна.
— Някои от тях само. По-едричките. Останалите са водоеми и други по-големи предмети, които изпадат от пазара. Спреш ли да си плащаш тарифата за площадката за кацане, вземат ти стоката и я прекарват с гравивлекач на друго място, докато възстановиш сумата. Но откакто започна хаоса на пазара, никой не си прави труда да плаща наеми, та управата на космодрума се е принудила да праща направо специализиран отряд, който отстранява нередовните с плазмени резачки.
Снижихме се над най-близкия от грамадните колонизаторски шлепове. Все едно, че летяхме над гигантско, повалено метално дърво. От едната му страна, там, където се намираше ракетният двигател, с помощта на който шлепът бе прекосил разстоянието между Латимер и Санкция IV, се виждаха грамадни смачкани плоскости, някои от които се сливаха с площадката, а други стърчаха към небето. Шлепът никога вече нямаше да излети, всъщност той така и бе конструиран — за еднократен и еднопосочен полет. Сглобен преди стотина години в орбитата на Латимер, той бе предназначен за едно-единствено пътуване в междупланетното пространство и приземяване в крайната цел, с помощта на самоизгарящи се антигравитационни спирачни системи. Именно при детонацията в момента на приземяването се бе развила тази чудовищна температура, превърнала пустинния пясък в овална стъклена площадка, която по-късно била разширена от инженерите, за да се слее с подобни площадки, оставени от другите шлепове, създавайки Тайсауасдийското поле, върху което бе разцъфтяла колонията през първите десетина години от своето съществуване.