Куок завъртя микрокамерата си към мен.
— Сър, ще поемете ли отново 391-ви?
— Не зная…
— Ей, Наки. Къде си бе, човек? Лейтенантът е тук.
Както се досещате, след този случай гледах повече да не излизам в коридора.
Шнайдер ме намери на следващия ден, докато седях в офицерската столова, загледан към панорамния екран, с димяща цигара в ъгъла на устата. Глупаво, от гледна точка на съветите, които ми даде докторът. Но от друга страна, какъв смисъл да се пазя, след като съвсем скоро отново щях да изложа израненото си тяло на разпокъсващ шрапнелен огън и химически атаки.
— Ах, лейтенант Ковач.
Изгубих няколко секунди, докато си спомня кой беше. Човешките лица изглеждат малко по-различно, когато са под въздействието на стреса и болката, а освен това и двамата тогава бяхме покрити с кръв. Изгледах го над дима на цигарата, чудейки се дали не е някой, на когото съм креснал да мълчи, когато се е опитвал да обсъжда заповедите ми в разгара на боя. После нещо в маниерите му ме накара да си спомня деня, когато ни разтовариха в хангара. Бях малко изненадан, че все още е на станцията, още повече, че бе успял да си пробие път дотук с измама, но въпреки това му кимнах да седне.
— Благодаря ви. Името ми е Ян Шнайдер. — Той ми подаде ръка, на която само кимнах, и си взе от моите цигари на масата. — Наистина се радвам, че вие не сте, ах…
— Забрави. Аз също.
— Травмата, исках да кажа, не е засегнала спомените ви. Нали знаете, тогава обърках чина ви…
— Виж, Шнайдер, разбери, че хич не ми пука. — Всмуквах с пълни гърди цигарения дим и се закашлях мъчително. — Единственото, което ме интересува, е да оцелея в тази проклета война. Така че, ако продължаваш да ми досаждаш с подобни тъпи въпроси, ще наредя да те застрелят. Ясен ли съм?
Той кимна и аз забелязах, че в позата му е настъпила едва забележима промяна. Вече не изглеждаше толкова напрегнат и единственото, което все още издаваше известно безпокойство, бе начинът, по който гризеше ноктите си. В погледа му имаше нещо хищно. Когато спрях да говоря, той се захили, извади пръста от устата си и постави на негово място цигара. Сетне изпусна облаче дим с почти нехаен вид и кимна бавно и замислено.
— Това е — рече.
— Кое е това?
Шнайдер се огледа със заговорнически вид, но останалите посетители в столовата се бяха скупчили около холопроектора и гледаха някакво латимерско холопорно. Той се ухили отново и се наклони към мен.
— Това е, което търсех. Човек с достатъчно здрав разум. Лейтенант Ковач, искам да ви направя едно предложение. То не само ще ви помогне да се отървете от тази война, но и ще ви направи богат — богат за цял живот, повече, отколкото сте мечтали някога.
— Моите мечти стигат доста надалеч, Шнайдер.
Той сви рамене.
— Както и да е. Става въпрос за много пари. Интересува ли ви?
Помислих за миг, преди да отвърна.
— Не, ако трябва да преминавам на другата страна. Нямам нищо против Джошуа Кемп, но тъй като в края на краищата със сигурност ще загуби…
— Политика — махна небрежно с ръка Шнайдер. — Въобще не става въпрос за политика. Не става въпрос и за войната, освен че се вихри там долу. Говоря за нещо съвсем материално. За един предмет. Стока, за която корпорациите ще платят значителна част от годишния си доход.
Искрено се съмнявах, че на изостанал свят като Санкция IV може да съществува нещо подобно, а и да е така, че ще попадне точно в ръцете на тип като Шнайдер. Но от друга страна, той бе успял да се промъкне на орбиталната станция и да получи възможно най-добро медицинско обслужване, без да има право на това, след като половин милион души долу на планетата мечтаеха за същото. Може наистина да знаеше нещо, а точно в този момент всяка възможност да си спася кожата заслужаваше да бъде изслушана.
Кимнах и захапах цигарата.
— Добре.
— Съгласен ли сте?
— Да те изслушам, нищо повече. Дали ще се съглася, зависи от това, което ще чуя.
Шнайдер прехапа устни.
— Лейтенант, не зная дали можем да продължим при тези условия. Трябва ми…
— Трябвам ти аз. Това е очевидно, иначе нямаше да водим този разговор. А сега или ще продължим при тези условия, или ще повикам охраната и ще наредя да те изритат от тук.