Контейнерът бе обърнат с отвора надолу — беше изпразнен. Възцари се тишина.
— Прясна стока — поясни Семетайр и ни поведе към купчината. — Повечето са от бомбардировките на Сучинда, цивилни и редовни части, но вероятно има и други. Карат ни ги от целия изток. Някой трябва да се е объркал относно наземното разположение на кемпистите.
— Не е за първи път — промърморих.
— Нито за последен, надявам се. — Семетайр клекна и напълни шепи с корови „колоди“. Полепналите по тях частици от кост наподобяваха жълтеникава слана. — Бизнесът никога не е бил толкова процъфтяващ.
Откъм тъмната част на палубата долетя неприятен стържещ звук. Вдигнах глава, следвайки посоката му.
От всички страни на грамадната купчина се приближаваха търговци, въоръжени с лопати и кофи, които се боричкаха помежду си за по-добър достъп. Тъкмо металните остриета на лопатите им издаваха дразнещия звук, докато ги пълнеха с „колоди“, които после изсипваха в кофите.
Но колкото и да бе ожесточено съперничеството им, забелязах, че бяха оставили на Семетайр най-широкото място. Извърнах поглед към коленичилата фигура пред мен и видях как на лицето му разцъфна широка усмивка, въпреки че бе обърнат гърбом към мен. Разширено периферно зрение, предположих. Търговецът разтвори пръсти и металните цилиндърчета изтрополиха обратно в купчината. След като изпразни ръце, той избърса дланите си една в друга и се изправи.
— Повечето от тези се продават на кило — обяви. — Евтин и непретенциозен материал. Ако искате, можете да поговорите и с тях — той кимна към другите търговци. — Но за по-специална стока ще трябва да се обърнете към мен.
— Давай по същество — сряза го Хенд.
Стори ми се, че очите на търговеца се присвиха ядно за миг, но не бях сигурен, тъй като лицето му се криеше в сянката на широкополата шапка.
— По същество — повтори той любезно. — Въпросът е какво ви трябва. Семетайр задоволява всякакви нужди на клиента. Какви са твоите нужди, човече от „Мандрейк“? Или може би трябва да попитам твоя Клинов вълк?
Почувствах горещия полъх на задействаната невростимулация. Не бях с униформа. С каквото и да бе оборудван този тип, не беше само усилено периферно зрение.
Хенд произнесе нещо на странен, многосричен език, който не познах, и направи едва забележим знак с лявата си ръка. Семетайр замръзна.
— Подхващаш опасна игра — произнесе бавно Хенд. — Но не знаеш какво идва накрая. Ясно ли ти е?
Семетайр остана неподвижен в продължение на няколко секунди, сетне лицето му отново бе разцепено от усмивка. Той бръкна едновременно с две ръце под парцаливия си фрак и се озова срещу дулото на единия интерфейсен калашник, който стисках в лявата си ръка на пет сантиметра от челото му. Бях реагирал почти несъзнателно.
— Бавно — предупредих го аз.
— Няма никаква опасност, Ковач — гласът на Хенд бе мек, но очите му не слизаха от лицето на Семетайр. — Вече се разбрахме, че сме част от семейството.
Усмивката на Семетайр не потвърждаваше думите му, но той измъкна ръцете си бавно изпод пешовете на фрака. Във всяка от тях стискаше по един метален краб. Малките, лъщящи рачета помръдваха със стоманените си крачета, сякаш нямаха търпение да се захванат за работа. Семетайр сведе поглед и ги разгледа отблизо. Държеше се, сякаш не го е страх от оръжието.
— Та какви са желанията ти, човече от „Мандрейк“?
— Ако още веднъж ме наречеш така, ще дръпна спусъка.
— Ковач, той не говори на теб. — Хенд кимна към автомата и аз неохотно го прибрах. — Специални части, Семетайр. Прясно придобит опит, нищо по-старо от месец. Освен това бързаме. Давай, каквото имаш на склад.
Семетайр сви рамене.
— Най-пресните са тук — каза той и хвърли двата метални краба върху купчината от „колоди“, където те веднага се заловиха с трескава активност, повдигайки един след друг цилиндрите с мъничките си механични ръце и задържайки ги под микроскопичната светлина на синкавата леща, преди да ги захвърлят обратно. — Но ако много бързате…
Той се обърна и ни поведе към един от стелажите. На бюрото пред него жена с изпити черти и бледо лице се прегърбваше върху апарата за почистване на костни фрагменти от „колодите“. Едва доловимото бръмчене от бормашината, която изстъргваше и едновременно засмукваше жълтеникавите парченца, бе като музикален контрапункт на грубото стържене на лопатите.