— Ехей — вдигнах ръце да го спра. — Да оставим за момент метафората. Харланов свят има система от орбитални бойни платформи, които марсианците са забравили да обезвредят, когато са си отишли.
— Да — Хенд нетърпеливо махна с ръка. — Станции, направени от материал, който се съпротивлява на всички наши опити за сканиране. Станции, снабдени с достатъчно мощни оръжия, че да разрушават цели планини, но те стрелят само по издигащите се в небето кораби. Кой друг, освен един ангел, би сътворил нещо подобно?
— Хенд, говорим за някаква скапана машина. С програмирани команди, които вероятно са били зададени по време на планетен конфликт…
— Сигурен ли си в това?
Сега той се наведе напред. Позата му бе точно отражение на моята.
— Бил ли си някога на Харланов свят, Хенд? Предполагам, че не. Е, аз пък съм израсъл там и ти казвам, че тези твои орбитални станции не са по-мистични от която и да било друга марсианска находка…
— Като например пеещите спирали? — Той почти шепнеше. — Дървета от камък, които пеят при изгрев и залез-слънце? Не са по-мистични от врата, която се отваря като проход към…
Той млъкна и се огледа боязливо. Седях и го разглеждах, развеселен.
— Забележителна страст за човек, издокаран в толкова скъп костюм. Какво — да не се опитваш да ми продадеш марсианците като вуду богове? Това ли е?
— Нищо не се опитвам да ти продам — промърмори той и се облегна назад. — Прав си, марсианците напълно се вместват в този свят. Излишно е да прибягваме до нематериалната сфера, за да ги обясняваме. Опитвам се само да ти покажа колко е ограничен твоят мироглед, когато затваряш очи за чудесата на света.
Кимнах.
— Много мило от твоя страна — посочих го с пръст. — Направи ми една услуга, Хенд. Когато стигнем там, закъдето сме тръгнали, запази тези глупости за себе си. Ще си имам предостатъчно ядове, за да се занимавам и с твоите чудеса.
— Вярвам само в това, което съм видял — произнесе той натъртено. — Виждал съм Геде и Кейрфор да крачат между нас в човешка плът и съм чувал гласовете им от устата на хоган, дори съм ги призовавал.
— Да бе, вярвам ти.
Той ме погледна внимателно, оскърбен от презрението ми към неговата вяра.
— Странна история, Ковач. Твоята вяра е дълбока също колкото моята. Питам се само, защо толкова много се стараеш да не повярваш.
За известно време между нас се възцари мълчание. Шумът от околните маси утихна и дори вятърът съвсем спря, сякаш затаил дъх. После аз се наведох напред и произнесох тихо:
— Грешиш, Хенд. Нямам нищо против да разполагам с постоянен достъп до глупостите, в които ти вярваш. Готов съм да призова всеки, който може да се признае виновен за неуспехите на това твое „сътворение“. Защото тогава ще мога да го убия. Много бавно.
Когато се върнахме при компютъра, виртуалният двойник на Хенд бе скъсил списъка на подходящите кандидатури до единадесет. На нас това щеше да ни отнеме поне три месеца. Заехме се да ги прегледаме под дразнещо ярката светлина в помещението. За целта първо изключихме виртуалния двойник на Хенд, а после се прехвърлихме в машината.
Последен подбор.
14.
Още си спомням техните лица.
Не лицата на чудесните, издръжливи на радиация маорски бойни „ръкави“, които носеха при Дангрек и из димящите руини на Собървил. Не, помнех лицата, които са имали, преди да умрат. Лицата, които Семетайр бе съхранил и продал в хаоса на войната. Лицата, с които те се помнеха, лицата, с които ми се представиха във виртуалната хотелска стая, където ги видях за пръв път.
Лицата на мъртъвците.
Оле Хансен:
Европоидни черти, снежнобяла кожа, късо подстригана русолява коса, очи, сини като цифров дисплей на медицински монитор в некритичен режим. Пристигнал от Латимер с първия отряд криокапсуловани подкрепления на ООН, в самото начало, когато никой не даваше на Кемп повече от шест месеца.