Выбрать главу

Настъпи напрегната тишина. Устните на Шнайдер бяха пребледнели.

— Добре — рече той накрая. — Май наистина ви подцених. В доклада не ви описваха в подобна… светлина.

— Докладите, до които би могъл да се добереш, няма да ти кажат и половината от истината за мен. За твоя информация, Шнайдер, последният ми официален пост бе на Емисар.

Наблюдавах го внимателно, питайки се дали това ще го изплаши. Емисарите притежаваха почти легендарна слава в Протектората и в никакъв случай не заради милия си характер. Това, какъв съм бил по-рано, не беше тайна на Санкция IV, но предпочитах да не го разгласявам, освен ако не се наложи. Подобна репутация в най-добрия случай може да породи враждебно мълчание всеки път, когато вляза в помещение с други хора, а в най-лошия — предизвикателно поведение на разни млади и нахакани, „новонахлузени“ офицерчета, с повечко неврохимични стимулатори и мускулни присадки, отколкото мозъчно вещество. Карера ме повика, за да ме смъмри, след третия смъртен случай (със съхраняване на коровата „колода“). Командните офицери обикновено не гледат с добро око на изтребването между персонала. От нас се очаква да запазим този род ентусиазъм за противника. Ето защо бях решил да се помъча да запазя в тайна миналото си на Емисар и да се представям само за офицер от кариерата на морските пехотинци.

Но дори биографията ми да изплаши Шнайдер, той с нищо не го показа. На лицето му се четеше познатото вече замислено изражение.

— Емисар, значи? И кога си служил?

— Преди много време. Защо?

— Беше ли на Иненин?

Огънчето на цигарата му припламна. За един кратък миг ми се стори, че пропадам към него. Червеното му сияние се превърна в трасиращи лазерни изстрели, които прогаряха полуразрушените стени и калта под краката ни, докато Джими де Сото се боричкаше в прегръдките ми и издъхваше, крещейки, от многобройните си рани, а Иненинският плацдарм се разпадаше около нас.

Затворих очи.

— Да, бях на Иненин. Ще ми разкажеш ли най-сетне за тази твоя идея или не?

Шнайдер се пресегна и взе още една цигара.

— Чувал ли си, че по крайбрежието на Северен край, само че по-нагоре, над Собървил, са открити едни от най-старите марсиански поселища, познати на нашите археолози?

А, това ли било? Въздъхнах и преместих поглед към панорамния прозорец и гледката на Санкция IV. Трябваше да очаквам нещо подобно, но по някаква причина бях разочарован от Ян Шнайдер. Изглеждаше ми прекалено напрегнат и трескав, за да ми предлага нещо, свързано с изгубени цивилизации и заровени техноархеобоклуци.

Трябва да бяха изминали близо петстотин години, откакто сме се натъкнали на първите следи от марсианската цивилизация, но човечеството все още не се бе примирило с мисълта, че предметите, оставени от нашите отдавна изчезнали съседи, са или недосегаеми, или напълно разрушени. (По-вероятно и двете, но кой може да знае със сигурност?) Единствените наистина полезни вещи, които сме били в състояние да спасим и използваме, са техните астронавигационни карти, благодарение на които успяхме да пратим наши собствени колонизаторски кораби до гарантирано подходящи за заселване светове.

Този успех, както и разхвърляните из различни планети руини и инсталации с неясно предназначение се бяха превърнали в храна за многобройни теории, идеи и религиозни вярвания. В периода, когато често пътувах напред-назад из Протектората, имах възможността да се запозная с повечето. Според някои от тях цялата тази марсианска епопея е една голяма измама, замислена и реализирана от ООН, за да се прикрие фактът, че звездните карти са ни предадени от пътешественици във времето, дошли от нашето собствено бъдеще. Според други, склонни да повярват в религиозната страна на въпроса, ние сме били изгубени потомци на марсианците, очакващи да слеят духовете си с тези на своите предци, което щяло да стане едва след като натрупаме достатъчно по обем кармично просветление. Някои учени пък все още хранеха непотвърдени надежди, че Марс всъщност не е нищо повече от далечен пост, колония, отрязана от люлката на своята цивилизация, която все още съществува там някъде сред звездите. Любимото ми сред всички тези гениални хрумвания обаче бе, че на някакъв етап от развитието си марсианците са се пренесли на Земята и са се превърнали в делфини, за да се отърват от ограниченията на технологичното общество.

В края на краищата, всичко опира до едно нещо. Тях ги няма, а ние им събираме останките.