Двамата побратими
Сръбска народна приказка
Един сиромах човек какъвто и занаят да хванел, нищо не излизало. Не можел дори за хляб пари да изкара. Днес тъй, утре тъй, видял, че прокопсия няма, та намислил да измами някого. Напълнил чувал с мъх, сложил отгоре мъничко вълна и се запътил за пазара да продава стоката си. По пътя срещнал един друг сиромах. Той пък носел чувал шикалки, а отгоре бил сложил мъничко орехи и също отивал да ги продава. Тръгнали двамината и се заразпитвали:
— Ти какво носиш в чувала?
— Орешки! Ами ти?
— Аз пък — вълна!
— Хайде да се меним: вземи ти орехите, пък дай на мене вълната да ми оплете мама чорапи, че съм обосял.
— Да се меним, защо да не се меним. Мене пък ми са се дояли орехи. Ама вълната е по-скъпа, та трябва да ми додадеш нещичко.
Започнали да се пазарят и всеки мисли да измами другия. Най-сетне се спогодили: онзи, който продавал орехи, да доплати за вълната два гроша. Ала той нямал никакви пари, та помолил за отсрочка — ще му ги даде, като отидат дома му. Пък другият като знаел, че там ще се разбере измамата — съгласил се да почака. Доволни и двамата един от друг, побратимили се и си разменили чувалите. Всеки си тръгнал по своя път, като се подсмихвал и си мислел, че е излъгал другия. Ала когато се върнали дома и двамата видели, че са се измамили.
Малко ли, много ли време минало, онзи, който продал мъха наместо вълна, тръгнал да дири длъжника си, да си иска двата гроша. Намерил го в поповата къща — бил се главил ратай там.
— Побратиме, излъга ме ти.
— Та и ти, побратиме, ме излъга.
— Дай ми барем двата гроша, дето ми дължиш.
— Да ти ги дам, побратиме. Думата си е дума, от нея се не отричам. Ама що да сторя, като нямам нито пукната пара? Виж какво ще ти река: тук, зад къщата има една дълбока яма. Често попът слиза в нея и нещо ровичка. Сигурно там си е скрил парите. Хайде, ела довечера да ме пуснеш долу, каквото намерим — ще делим по равно и двата гроша ще ти върна.
Съгласили се. Вечерта, когато хората заспали, поповият ратай взел въже и чувал и отишли двамата хитреци при ямата. Ратаят влязъл в чувала, а побратимът му го спуснал долу. Ровил, тършувал навред ратаят — само жито намерил. Помислил си той:
„Ако река на моя ортак, че нищо не съм намерил, може да ме остави в ямата и да си иде. А утре попът ще ме разсипе от бой.“
Ратаят пак се намърдал в чувала, вързал се с въжето и викнал:
— Тегли, побратиме, чувала! Пълен е с пари.
Другият дърпа въжето и си мисли:
„Защо пък да деля тия пари? — Та той е измамник! Я да отмъкна аз чувала, а него да оставя в ямата. Утре попът ще го извади.“
Метнал чувала на гръб и побягнал през селото. Лавнали кучетата, погнали го. Тичал той, тичал, изморил се, чувалът почнал да се свлича от гърба му. А отвътре се чул гласът на ратая:
— Я, повдигни чувала, побратиме, че кучетата ме хапят!
Другият запъхтян оставил чувала на земята и ортакът му се измъкнал.
— Така значи, побратиме — рекъл ратаят, — искаше пак да ме излъжеш?
— Ами че и ти ме излъга — отвърнал му другият.
Запрепирали се насред път кой е по-голям лъжец и измамник. Накрай — думата си е дума — ратаят обещал да върне двата гроша, що дължи, когато побратимът му дойде друг път.
Изминало някое време. Ратаят се задомил и се прибрал в къщата на жена си. Веднъж, седи си той на прага и си пуши лулата. Гледа — задава се неговият побратим.
— Жено — скочил той, — иде насам един човек. Дължа му два гроша и съм обещал да му ги върна, когато дойде. Аз ще се престоря на умрял, пък ти почни да плачеш и нареждаш. Като научи, че съм умрял, ще си рече, че и дългът ми е умрял и ще си иде.
Така и сторил: легнал по гръб, кръстосал ръце, жена му го покрила с чаршаф и почнала да плаче, да си скубе косите и жално да нарежда.
Ето го побратимът чука на портата. Излиза жената раз плакана.
— Помози бог, булка! Тука ли живее тоя и тоя?
А жената през плач отговаря:
— Ах, горкана аз! Ей го вътре лежи мъртъв!
— Бог да го прости! Той ми беше побратим. Заедно работехме, търгувахме. А щом такава беда го е сполетяла, аз ще остана да го изпроводя до вечното му жилище, да хвърля на гроба му шепа пръст.
Жената му рекла, че погребението ще се забави и по-добре е той да си върви. Ала другият не скланя:
— Ще чакам — рекъл той, — пък ако ще би и три дни.
Мъжът чуя това и тихичко рекъл на жена си да иде за попа, да му разправи, че уж мъжът и е умрял: нека го отнесат в гробищната черква. Може пък побратимът му да си иде.
Казала жената на попа. Дошъл той с няколко души. Положили „мъртвеца“ на носилото, отнесли го в черквата при гробищата и го оставили там, та утре да го опеят и заровят. Тръгнали си всички. А побратимът рекъл на жената: