— Добре ли сте? – обърна се към нея Евърет.
Навсякъде около тях хората си задаваха същия въпрос един на друг отново и отново. Младата жена плачеше, а съпругът й изглеждаше много разстроен – както и всички останали. Навсякъде около тях хората плачеха от шок, от страх, от облекчение и от тревога за семействата си у дома. Съвсем доскоро самата Сара отчаяно се бе опитвала да се свърже с Пармани по мобилния си телефон, но той не работеше. Сет също бе опитал от своя и сега изглеждаше мрачен.
— Безпокоя се за дечицата си – обясни Сара на Евърет. – Те са у дома с детегледачката. Дори не знам как ще стигнем дотам. Сигурно ще трябва да вървим пеш.
Някой бе споменал, че гаражът, където бяха колите на всички, се е сринал и че има хора, уловени в капан вътре. Засега нямаше начин да извадят колите и всички, чиито автомобили се намираха там, сега трябваше да търсят друг начин за придвижване. Нямаше таксита. За броени минути Сан Франциско се бе превърнал в призрачен град. Беше малко след полунощ; земетресението бе ударило преди един час. Хората от персонала на „Риц-Карлтън“ бяха чудесни – обикаляха из тълпата и питаха хората как да им помогнат. В този момент никой не можеше да направи каквото и да било с изключение на лекарите и пожарникарите, които се опитваха да облекчат страданията на ранените.
Няколко минути по-късно пожарникарите оповестиха, че на две пресечки от „Риц-Карлтън“ има току-що построено убежище за земетресение, и дадоха инструкции как да се стигне дотам. Подканиха хората да се махнат от улицата и да отидат там. Електрическите вериги се бяха прекъснали и сега по улицата имаше открити жици. Предупредиха хората да се държат колкото се може по-далеч от тях и да отидат в убежището, вместо да се опитват да стигнат до домовете си – все още съществуваше вероятност трусът да се повтори и това ужасяваше всички. Докато пожарникарите обясняваха на хората какво да правят, Евърет продължи да снима. Точно такава работа обичаше. Въпреки това обаче гледаше да не се възползва от нещастието на хората – държеше се колкото се може по-дискретно, докато улавяше един необикновен момент, за който вече знаеше, че ще се превърне в историческо събитие.
Най-после тълпата се раздвижи: с треперещи крака хората се отправиха към убежището надолу по хълма. Продължаваха да говорят за случилото се, за това какво са си помислили, че става в първия миг, и къде са били. Един от мъжете си вземал душ в стаята си и в първите няколко секунди си помислил, че е някаква нова вибрираща функция на ваната. Носеше единствено хавлия, нищо друго, и краката му бяха боси. Бе порязал единия на някакво стъкло на улицата, но никой не можеше да направи нищо. Някаква жена разказа как се плъзнала на пода и решила, че леглото се е счупило, а после цялата стая започнала да се тресе и върти като някоя от онези детски игри по панаирите. Това обаче не бе никаква игра. Беше второто по размер бедствие в цялата история на града.