Едно пиколо раздаваше минерална вода и Евърет си взе бутилка. Отвори я, отпи голяма глътка и осъзна колко е пресъхнала устата му. От хотела се стелеха облаци дим – идваха от разрушените помещения и изпочупените вещи вътре. Не бяха изнесли никакви тела – пожарникарите бяха пренесли мъртвите във фоайето като централно място и сега ги покриваха с платнища. Засега броят на жертвите беше около двадесет, а се заговори и че има хора, които са хванати в капан в хотела. Това накара всички да изпаднат в паника. Навсякъде се виждаха плачещи хора, които не можеха да намерят приятелите или роднините заедно, с които бяха отседнали в хотела или все още не бяха забелязали сред групата, извадена от балната зала. Посетителите на бала се отличаваха от всички останали по разкъсаните си и изцапани вечерни тоалети. Изглеждаха като оцелели от „Титаник“. Евърет забеляза Мелани и майка й. Майката плачеше истерично; Мелани изглеждаше бдителна, но спокойна. Все още носеше сакото на неговия взет под наем костюм.
— Добре ли сте? – зададе той познатия въпрос и момичето се усмихна и кимна.
— Да. Майка ми направо откачи. Мисли, че след няколко минути ще има и втори трус, само че още по-голям. Искате ли да ви върна сакото?
Ако го направеше, щеше да остане почти гола. Евърет поклати глава.
— Мога да се увия в някое одеяло.
— Задръжте сакото. Отива ви. Успяхте ли да намерите някого от групата си? – Евърет знаеше, че Мелани е пристигнала с многобройни придружители, а сега до нея стоеше само майка й.
— Приятелката ми Ашли си е ударила глезена и лекарите се грижат за нея. Приятелят ми бе пиян до козирката. Наложило се е момчетата от групата да го изнесат. Сега повръща някъде там. – Махна неопределено в далечината. – Всички останали са добре.
Сега, когато не бе на сцената, отново приличаше на тийнейджърка, но той си спомняше колко потресаващо беше изпълнението й. След тази вечер нямаше да има човек, който да го забрави.
— Трябва да отидете в убежището. Тук не е безопасно – обърна се и към двете Евърет и Джанет Хейстингс започна да дърпа дъщеря си – беше напълно съгласна с журналиста и искаше да се махне от улицата, преди да настъпи следващият трус.
— Мисля, че ще остана още малко – рече тихо Мелани.
После каза на майка си да тръгва без нея. Това само накара Джанет Хейстингс да се разплаче още по-силно. Мелани обаче настоя, че иска да остане и да помогне с каквото може. Евърет си помисли, че това нейно желание е достойно за възхищение. И тогава за пръв път се запита дали иска да се напие и с радост установи, че не иска. Случваше му се за пръв път. Въпреки че огромното земетресение му предоставяше идеално извинение, нямаше желание да близне нито една глътка. Тази мисъл го накара да се ухили широко, докато Джанет се отправяше към убежището, а Мелани изчезваше сред тълпата, което накара майка й да изпадне в паника.
— Нищо няма да й се случи – увери Евърет Джанет. – Следващия път, когато я видя, ще я изпратя при вас в убежището. Сега вървете, тръгвайте заедно с другите.
Джанет изглеждаше несигурна, но движението на тълпата, която се бе устремила към убежището, съчетано със собственото й желание да отиде там, я понесе нататък. Евърет си помисли, че независимо дали ще намери дъщеря й или не, на момичето няма да му се случи нищо. Мелани беше млада, съобразителна, членовете на групата й не бяха далеч и щом самата тя имаше желание да помага на ранените, Евърет нямаше нищо против. Около тях имаше не един и двама, които се нуждаеха от един или друг вид помощ – повече от тази, която можеха да им осигурят медицинските екипи.
Отново бе започнал да снима, когато забеляза дребничката червенокоса жена, която бе видял да помага на мъжа със сърдечния пристъп и после да отминава. Видя я как помага на едно момиченце и го насочва към пожарникарите, за да се опитат да намерят майка му. Евърет направи няколко снимки на жената, а после отново свали камерата си, докато червенокосата жена се отдалечаваше от детето.