— Коя си ти? – запита той запленен. – Струва ми се, че съм се озовал в един от онези филми, в които ангелите слизат на земята, за да помагат на хората. Почти съм готов да си помисля, че аз съм единственият, който те вижда.
Маги се разсмя и му напомни, че всички останали също я виждат. Беше истинска, беше човешко същество и беше съвсем видима, както би се съгласила всяка от проститутките тук.
— Може би отговорът на въпроса ти е „каква“, а не „коя“ – рече тя непринудено.
Искаше й се да свали расото си. Вярно, че представляваше само най-обикновена грозна черна рокля, но щеше да се чувства по-добре в обичайните си дънки. До колкото можеше да види, земетресението здравата бе разтърсило сградата, в която живееше, но не бе причинило никакви сериозни щети, така че нямаше причина да не влезе вътре. Тук нямаше пожарникари и полицаи, които да насочват хората към едно или друго убежище.
— Какво искаш да кажеш? – попита Евърет озадачено.
Беше уморен. Нощта бе извънредно дълга и за двамата, но тя изглеждаше свежа като майска роза и далеч по-жизнерадостна, отколкото на благотворителния бал.
— Аз съм монахиня – отвърна просто тя. – Това са хората, с които работя и за които се грижа. По-голямата част от работата ми е свързана с улицата. Всъщност цялата ми работа. Живея тук почти от десет години.
— Монахиня ли? – попита той и на лицето му се изписа изумление. – Защо не ми каза?
— Не знам. – Тя сви рамене.
Изобщо не се смущаваше да разговаря с него, особено тук, на улицата. Това бе светът, който познаваше най-добре, далеч по-добре от всяка бална зала. – Не се сетих. Има ли значение?
— Да, по дяволите… Искам да кажа не – поправи се той, а после се замисли сериозно по въпроса. – Имам предвид да… разбира се, че има. Това е наистина важна част от теб. Ти си много интересна личност, особено като се има предвид, че живееш тук. Не живееш ли в манастир или на някое друго такова място?
— Не, закриха нашия манастир още преди години. В ордена нямаше достатъчно монахини, за да има основание да продължи да действа. Превърнаха го в училище. От диоцеза отпускат на всички ни заплата. Живеем в апартаменти. Някои от другите монахини живеят по две или три заедно, но никой не искаше да живее тук с мен. – Тя му се усмихна. – Предпочитат по-хубавите квартали. Моята работа обаче е тук. Това е призванието ми.
— Как е истинското ти име? – попита той, вече изцяло запленен. – Имам предвид монашеското ти име.
— Сестра Мария Магдалина.
— Сега вече напълно ме разби – призна Евърет и извади от джоба си цигара.
Щеше да му е първата за цялата вечер и жената до него не показа признаци на неодобрение. Изглежда, се чувстваше съвсем свободно в истинския свят, въпреки че бе монахиня. Бяха минали години, откакто за последен път бе разговарял с монахиня, и не помнеше да е говорил с друга така свободно, както с Маги. След всичко, което бяха преживели току-що, двамата се чувстваха като бойни другари и в известен смисъл наистина бяха такива.
— Харесва ли ти да си монахиня? – попита той и тя кимна, замислена над въпроса му за миг, а после се извърна към него.
— Много. Да постъпя в манастира, бе най-доброто решение в живота ми. Винаги съм знаела, че искам да се занимавам точно с това, още откакто бях дете. Също както другите деца искат да станат лекари, адвокати или балерини. Наричат го „ранно призвание“. За мен това винаги е било монашеството.
— Никога ли не си съжалявала за този избор?
— Не. – Маги му се усмихна щастливо. – Нито веднъж. Това е съвършеният живот за мен. Постъпих в манастира веднага след като завърших училището за сестри. Израснах в Чикаго и бях най-голямото от седем деца. Винаги съм знаела, че един ден ще стана монахиня.
— Никога ли не си имала гадже? – Евърет остана много заинтригуван от разказа й.
— Едно – призна си тя с лекота, без да се притеснява. Не бе се сещала за него от години. – Когато бях в сестринското училище.
— Какво се случи? – попита Евърет, убеден, че към манастира я е тласнала някоя романтична трагедия – не можеше да си представи друга причина за решението й.