— След няколко седмици ще навърши тридесет. Понякога мисля за него, но вече е малко късно. Или по-скоро много късно. Не върви да нахлуеш в живота на някого, който е вече на тридесет години – тридесет години, прекарани без теб, – и да го попиташ как е и как е минал животът му. Той вероятно ме ненавижда, задето съм го изоставил.
— Ти самият ненавиждаш ли се, задето си го изоставил? – попита напрегнато тя.
— Понякога. Рядко. Мислех за това, докато бях в клиниката. Но просто не става ей така изведнъж да се появя в живота на някой друг, след като е израснал без мен.
— Може би трябва – рече тихо Маги. – Може би той ще иска да се срещнете. Знаеш ли къде живее?
— Едно време знаех. Бих могъл да се опитам да го намеря. Обаче не мисля, че трябва. Какво бих могъл да му кажа?
— Може би нещата, за които ще иска да те пита. Може би ще се почувства по-добре, ако му кажеш, че не си ги напуснал заради него.
Маги бе интелигентна жена. Евърет я погледна и кимна.
Известно време обикаляха из квартала и установиха, че всичко се развива учудващо добре. Някои хора бяха отишли в убежищата. Имаше няколко ранени, които вече бяха откарани в болница. Останалите, изглежда, бяха добре, въпреки че всички говореха за силата на земетресението. Беше наистина огромно.
В шест и половина сутринта Маги каза, че ще се опита да поспи и след няколко часа пак ще слезе на улицата да провери какво става. Евърет каза, че вероятно ще се опита да хване някой автобус, влак или самолет за Ел Ей по най-бързия начин или, ако не намери нищо, ще вземе под наем някоя кола. Бе направил множество снимки и сега искаше да пообиколи града и да види дали има още нещо, което би могъл да щракне, преди да си тръгне – ако някъде имаше нещо, което би могло да се превърне в интересна история, той не би желал да го пропусне, но дори и така разполагаше със страхотен снимков материал. В действителност му се искаше да поостане още няколко дни, но не знаеше как ще реагира редакторът му, и тъй като в момента Сан Франциско и целият район около него бяха отрязани от външния свят, не можеше да му се обади и да разбере.
— Направих ти няколко страхотни снимки – обърна се той към Маги, когато се разделяха пред входната й врата.
Монахинята живееше в една стара сграда, която изглеждаше също толкова съмнителна, колкото и грохнала, но това като че ли не я притесняваше. Каза му, че живее тук от години и вече се е превърнала в част от квартала. Той надраска адреса й в бележника си и й каза, че ще й изпрати копия от фотографиите. Попита я за телефонния й номер, в случай че се върне в града.
— Ако дойда пак, ще те заведа на вечеря – обеща й той. – Беше ми много приятно да разговарям с теб.
— На мен също – каза тя и му се усмихна. – Ще мине много време, докато всичко се нормализира. Надявам се, че няма много убити.
Изглеждаше притеснена и Евърет напълно я разбираше. Нямаше как да получат новини. Бяха отрязани от света, без електричество и без телефони. Тази мисъл го накара да се почувства някак странно.
Слънцето изгря, докато се сбогуваха, и Евърет се запита дали някога ще я види пак. Едва ли. Изминалата нощ бе странна и незабравима за всички.
— Довиждане, Маги – каза той, докато тя влизаше в сградата. Навсякъде в преддверието бяха разпилени парчета мазилка от стената, но Маги с усмивка отбеляза, че сградата не изглежда по-различна отпреди. – Пази се.
— Ти също – отвърна тя, махна му за довиждане и затвори вратата.
Когато преди малко я отваряше, до ноздрите на Евърет достигна неприятна миризма и той си помисли, че не разбира как е възможно Маги да живее тук. Тя наистина е свята жена, осъзна той, докато вървеше по улицата, и после тихо се засмя. Бе прекарал нощта на земетресението в Сан Франциско с монахиня. Помисли си, че Маги е истинска героиня. Нямаше търпение да види как са излезли снимките, които й бе направил. А после, неизвестно защо, докато се отдалечаваше от сградата, в която живееше тя, и се връщаше по пътя, по който бяха дошли, той установи, че мисли за сина си, за това как бе изглеждал Чад, когато беше на три години, и за пръв път през тези двадесет и седем години, изтекли от последната им среща, той усети, че синът му му липсва. Може би някой ден щеше да го потърси, стига изобщо да се върнеше в Монтана и стига Чад все още да живееше там. Замисли се за това. Думите на Маги бяха проникнали в душата му и той се застави отново да ги прогони. Не желаеше да се чувства виновен, задето е изоставил сина си – бе прекалено късно и от това нямаше да има никаква полза нито за него, нито за Чад. Тръгна по-бързо и мина покрай пияниците и проститутките на улицата на Маги. Докато слънцето изгряваше, той се върна обратно в сърцето на града с намерение да види на какви истории за земетресението ще се натъкне там. Изминалата нощ предоставяше безброй възможности на всеки журналист, а за Евърет Карсън може би дори втори „Пулицър“ един ден, кой знае. Въпреки потресаващите събития от последните часове от години не се бе чувствал по-добре. Отново се бе върнал към онзи аспект на журналистиката, който му допадаше, и се чувстваше по-самоуверен и господар на съдбата си от когато и да било.