— Здравейте… О… такова голямо земетресение! – каза тя, докато се събуждаше.
Говореше съвсем тихо, за да не разбуди децата, но когато Сет влезе и се присъедини към разговора на двете жени, малките също се размърдаха. Сара се огледа и видя, че всички картини са увиснали настрана, две скулптури са паднали на пода, а една антикварна масичка за карти и няколко стола са се прекатурили. Стаята изглеждаше ужасно разхвърляна – навсякъде по пода имаше разпилени книги и по-малки предмети. Но дечицата й бяха добре и само това имаше значение. Бяха живи и здрави.
Сега, когато очите й привикнаха с мрака в стаята, Сара забеляза, че на челото на Пармани има голяма цицина. Детегледачката обясни, че етажерката с книги на Оливър се е стоварила върху нея, докато тичала да го вземе от креватчето му веднага щом почувствала труса. Сара бе благодарна, че ударът не я е повалил в безсъзнание или не е убил бебето, докато книгите и играчките са падали от рафтовете. По време на земетресението през хиляда деветстотин осемдесет и девета година едно бебе бе загинало точно по този начин в „Марина“ – някакъв тежък предмет паднал от етажерката над креватчето му и го убил на място. Сара изпита облекчение, че тази история не се е повторила сега с нейния син.
Сгушен в скута на детегледачката, Оли се размърда, вдигна глава и видя майка си. Сара го вдигна и го притисна към себе си. Моли все още спеше, свита на топка близо до Пармани. Приличаше на малка кукличка и родителите й се усмихнаха, благодарни, че децата им са живи и здрави.
— Здравей, миличко. Поспа ли хубаво? – обърна се Сара към Оливър.
Бебето изглеждаше изненадано да ги види. Личицето му се сбърчи, долната му устна потрепери и то избухна в плач. Сара си помисли, че никога не е чувала по-сладък звук – същото, което си помисли някога в нощта на раждането му. Откакто усети труса, живееше в смъртна уплаха за децата си и искаше единствено да се втурне към къщи и да ги прегърне. Сега се наведе и нежно докосна крачето на Моли, като че ли искаше да се убеди, че и тя е жива и здрава.
— Трябва да е било ужасно за теб – обърна се Сара съчувствено към Пармани, докато Сет отиваше в кабинета си, за да провери телефона.
Линията все още бе прекъсната. По пътя насам бе опитвал да се свърже с някого по мобилния си телефон поне хиляда пъти.
— Това е абсурдно! – изръмжа той, когато се върна в дневната. – Можеха да оправят поне клетъчните телефони. Какво очакват? Да прекараме следващата седмица откъснати от света? Ако знаят кое е добре за тях, до утре отново ще са ги пуснали.
Въпреки думите си Сет, както и Сара, знаеше, че това едва ли ще стане. Все още нямаше ток, а Пармани предвидливо бе изключила газта, затова в къщата бе доста хладно, но за щастие нощта бе топла. Ако бе ветровита, както бе обичайно за Сан Франциско, щеше да им е студено.
— Просто ще трябва известно време да спим в палатки – каза ведро Сара. Сега, когато бебето бе в ръцете й и дъщеря й – пред очите й на дивана, отново беше щастлива.
— Може би утре ще мога да отида с колата до Станфорд или до Сан Хосе – неопределено рече Сет. – Трябва да се обадя тук-там.
— Докторът каза, че всички пътища са затворени – чул го е в болницата. Мисля, че в момента сме изцяло откъснати от света.
— Не може да бъде – рече Сет. Изглеждаше изпаднал в пълна паника. После погледна лъскавия циферблат на часовника си. – Може би трябва да тръгна още сега. В Ню Йорк часът е почти седем. Докато стигна, на Източния бряг хората вече ще са отишли на работа. Днес трябва да довърша една трансакция.
— Не можеш ли да си починеш един ден? – попита Сара, но Сет изтича нагоре по стълбите, без да й отговори.
След няколко минути отново слезе долу, облечен в пуловер и дънки и с маратонки на краката. На лицето му бе изписано изражение на ужасяваща съсредоточеност. В ръката си държеше деловото си куфарче.
И неговата кола, и тази на Сара обаче все още бяха в гаража на „Риц-Карлтън“ и може би бяха загубени завинаги. Екипите едва ли щяха да извадят някоя от тях, дори и да успеят да ги намерят, тъй като по-голямата част от гаража се бе срутила. В най-добрия случай щеше да измине дълго време, преди Сара и Сет отново да разполагат с някой от автомобилите си. Той обърна с надежда очи към Пармани и й се усмихна в меката тъмнина на всекидневната. Оли отново бе заспал в ръцете на Сара, успокоен от познатия й глас и от познатата топлина на тялото й.