— Пармани, може ли да взема колата ти назаем за няколко часа? Искам да отида на юг и да се обадя на едно-две места. Може дори да имам късмет и клетъчният ми телефон да заработи, след като изляза от района на Сан Франциско.
— Разбира се – отвърна детегледачката, но изглеждаше озадачена.
Подобна молба й се стори необичайна, а на Сара – дори още повече. Това бе най-неподходящият момент Сет да тръгва към Сан Хосе. Сара си помисли, че загрижеността му за бизнеса в този момент е крайно неуместна. Не биваше да ги оставя сами в града.
— Защо просто не се отпуснеш? Днес никой няма да очаква да се свърже с някого от Сан Франциско. Това е глупаво, Сет. Ами ако има друг голям трус? Или вторичен? Ние ще бъдем тук сами, а ти може би няма да можеш да се върнеш.
Или още по-лошо, някой надлез можеше да се срути и да го погребе на пътя. Тя не искаше Сет да ходи никъде, но той изглеждаше твърдо решен и непоколебимо се запъти към входната врата. Пармани каза, че ключовете й са в колата, която се намираше в техния гараж. Детегледачката караше стара очукана хонда акорд, но бе доволна, защото с нея можеше да стигне навсякъде, където пожелае. Сара не й позволяваше да вози децата с нея и не остана доволна, че и Сет ще я използва – колата бе навъртяла над сто хиляди мили, нямаше съвременни технологии за безопасност и бе най-малко на десет години.
— Не се тревожете, дами – каза Сет и им се усмихна. – Ще се върна колкото се може по-скоро – и хукна към гаража.
Мисълта, че Сет ще шофира при тези условия – без улични лампи, които да осветяват пътя му, без светофари, които да регулират движението, и може би при наличието на срутени стълбове, надлези и други препятствия по пътя, силно тревожеше Сара, но тя знаеше, че нищо не може да го спре – Сет бе излетял от къщата, преди тя успее да каже още нещо. Пармани отиде да потърси още едно фенерче и Сара остана сама с децата си и блещукащите свещи, замислена за Сет. Едно е да си работохолик, но да хукнеш ей така през полуострова часове след колосално земетресение, оставяйки жена си и децата си да се оправят сами – това е съвсем друго и Сара не беше доволна. Подобно поведение й се струваше нелогично и ирационално. Сет се държеше като обезумял.
Двете с Пармани останаха във всекидневната и разговаряха тихо, докато изгря слънцето. Сара си помисли да се качи в спалнята и да си легне заедно с децата, но на долния етаж се чувстваше в по-голяма безопасност – оттук можеше по-лесно да напусне къщата, ако усетеше нов трус. Пармани й каза, че в градината има паднало дърво, а на горния етаж всичко е по пода, че едно голямо огледало се е счупило, а няколко от прозорците в задната част на къщата са избити от рамките и стъклата са паднали на цимента отвън. Повечето от порцелановите и кристалните съдове лежаха изпочупени на пода на кухнята заедно със зеленчуците, които буквално бяха излетели от рафтовете. Пармани добави, че има и няколко счупени бутилки с плодов сок и вино и Сара не гореше от нетърпение да започне да разчиства бъркотията. Пармани се извини, че не го е направила самата тя, но каза, че е била толкова притеснена за децата, че не е искала да ги изпуска от погледа си дори за миг, а камо ли за времето, което би й отнело да оправи къщата. Сара каза, че сама ще се заеме с почистването. В един момент остави Оливър, който продължаваше да спи дълбоко, на дивана и влезе в кухнята, за да хвърли едно око на положението. Остана ужасена от хаоса, в който се бе превърнала добре подредената й кухня само за няколко часа. Вратите на повечето шкафове бяха отворени и всичко бе изпопадало на пода. Прецени, че ще й трябват дни, за да почисти.
След като слънцето изгря, Пармани отиде да свари кафе и едва тогава си спомни, че нямат нито електричество, нито газ. Предпазливо прекрачвайки над остатъците от продуктите и късчетата стъкло, тя пусна горещата вода, наля в една чаша и пъхна вътре пакетче чай. Течността не бе дори топла, да не говорим за гореща, но тя я занесе на Сара и младата жена се почувства по-спокойна, докато я пиеше. Пармани си белеше банан. Сара бе казала, че не иска нищо за ядене – все още бе прекалено потресена и разстроена от случилото се.
Едва бе допила чая си, когато вратата се отвори и тя видя Сет. На лицето му бе изписано мрачно изражение.
— Много скоро се прибираш – каза тя.
— Пътищата са затворени. – Съпругът й имаше вид на човек, изпаднал в шок. – Всички пътища. Входът на Сто и първа, всичко е затворено.
Той не й каза за касапницата, която бе видял отдолу, под магистралата. Навсякъде имаше линейки и полиция. Патрулът по магистралата го бе спрял и му бе наредил твърдо да си отиде у дома и да остане там. Моментът не бе подходящ за когото и да било да ходи, където и да било. Той се опита да ги излъже, че живее в Пало Алто*, но полицаят му каза, че ще се наложи да остане в Сан Франциско, докато отворят пътищата. Когато Сет го попита кога ще стане това, отговорът бе „не по-малко от няколко дни“. Можеше да мине дори цяла седмица, като се има предвид колко много бяха пострадали пътните артерии.