— Мислиш ли, че ще ни вземат къщата?
Сара изведнъж усети пристъп на паника, докато оглеждаше стаята. Това бе нейният дом. Тя нямаше нужда от толкова скъпо и изискано жилище, но това бе домът, в който живееха, къщата, в която се бяха родили децата й. Възможността да изгуби всичко я ужасяваше. Ако арестуваха Сет и го осъдеха, можеха за броени минути да се превърнат в бездомници. Страхът я сграбчваше все по-силно и по-силно. Ако това наистина се случеше, тя трябваше да си намери работа и място, където да живее заедно с децата. А Сет? Къде щеше да бъде Сет? В затвора? Преди броени часове единствената й мисъл бе надеждата, че децата й са добре, че са оцелели след земетресението, че къщата не се е срутила върху тях, а сега изведнъж след това, което й бе разкрил Сет, всичко друго се бе сринало. Единственото, което двамата притежаваха със стопроцентова сигурност, сега бяха децата им. Тя дори не знаеше кой е Сет, не и след всичко, което й бе разказал. Беше прекарала четири години омъжена за непознат човек. Беше му родила деца. Беше му имала доверие. Беше го обичала.
При мисълта за това Сара заплака още по-силно. Сет се приближи до нея и понечи да я прегърне, но тя не му позволи. Сега не знаеше дали е съюзник или враг. Без дори да помисли за нея и децата, той ги бе поставил всички в опасност. Сара беше побесняла от гняв и същевременно съкрушена от разкритието какво е направил.
— Обичам те, скъпа – рече тихо той и тя го погледна изумена.
— Как можа да го кажеш? И аз те обичам. Но само погледни какво причини на всички ни. Не само на себе си и на мен, а и на децата. Могат да ни изхвърлят на улицата. А ти можеш да влезеш в затвора. – И почти със сигурност щеше да влезе.
— Може да не е толкова лошо – опита се да я успокои той, но Сара не му повярва.
Самата тя знаеше прекалено много за правилата на Комисията, за да повярва на жалките успокоения, които й поднасяше той. Съществуваше реална опасност да го арестуват и да го пратят в затвора. И ако това станеше, животът им – такъв, какъвто го познаваха – щеше да си отиде заедно с него. Никога повече нямаше да бъде същото.
— Какво ще правим сега? – попита потиснато тя, взе една кърпичка и издуха носа си.
Сега изобщо не приличаше на прекрасната светска дама от предишната нощ – приличаше на жена, уплашена до смърт. Бе облякла пуловер над вечерната си рокля и краката й бяха боси. Тя седна на леглото и заплака. Приличаше на младо момиче, чийто свят току-що е рухнал. И точно това бе станало – съпругът й се бе погрижил за това.
Тя разпусна френския кок и остави тъмната си коса да падне свободно по раменете й. Така, както бе седнала, впила гневен поглед в Сет, изглеждаше два пъти по-млада. Никога досега не се бе чувствала така предадена. Не заради парите и луксозния живот, който щяха да загубят, въпреки че и това имаше значение. Всичко бе изглеждало обгърнато в такава сигурност и това бе важно за нея, за децата им. Но имаше нещо друго: той бе ограбил щастливия живот, който бе изградил за тях, бе й отнел чувството за сигурност, на което тя толкова бе разчитала. Бе изложил на риск всички в мига, в който бе приел парите, които му бе заел Съли Маркъм. Бе сложил живота й заедно със собствения си живот пред дулото на оръдие и ги бе изстрелял във въздуха.
— Мисля, че единственото, което можем да направим сега, е да чакаме – каза тихо Сет, докато прекосяваше стаята, за да застане до прозореца.
Загледа се навън. Някъде в далечината горяха пожари, а в ярката светлина на утрото той можеше да види щетите, които бяха понесли съседните къщи – повалени дървета, балкони, увиснали под странни ъгли, комини, паднали от покривите. Хората по улиците изглеждаха зашеметени. Никой от тях обаче не бе зашеметен толкова, колкото Сара, която плачеше в спалнята си, защото знаеше, че е само въпрос на време, преди животът, такъв, какъвто го познаваха, да свърши, а може би с него и бракът им.
Мелани остана дълго време на улицата пред „Риц-Карлтън“ – помагаше на хората и се опитваше да доведе при нуждаещите се екипите за спешна медицинска помощ. Видя две момиченца, които се бяха загубили, и им помогна да намерят майка си. В действителност не можеше да направи кой знае какво – не притежаваше медицинската подготовка на сестра Мария Магдалина. Можеше обаче да утешава и успокоява другите и тя с готовност го правеше. За известно време един от членовете на групата й я следваше по петите, но накрая отиде при останалите в убежището – знаеше, че е голямо момиче и може да се грижи за себе си. Нито един от хората, с които бе дошла в хотела, не бе останал с нея.