Най-после Мелани видя майка си. Седеше близо до Ашли и Пам, асистентката на Мелани. И трите от часове се тревожеха за нея. Когато я видя, Джанет изкрещя и я прегърна с всичка сила, като почти я смаза в обятията си, а после започна да й се кара на висок глас, задето е изчезнала за цялата нощ.
— За бога, Мел, толкова време мина, помислих, че си умряла! Че те е ударил ток или някоя тухла от хотела е паднала право върху главата ти.
— Не, просто помагах на хората – каза Мелани тихо – всеки път, когато се окажеше близо до майка си, гласът й едва-едва се чуваше.
Забеляза, че Ашли е извънредно бледа. Горкото момиче бе уплашено до смърт и ужасно травматизирано от земетресението. Прекарало бе цялата нощ сгушено до Джейк, който не му обръщаше внимание. Спеше, за да се възстанови от часовете пиене и пушене преди земетресението.
Когато чу писъка на Джанет, той отвори едно око и погледна към Мелани. Тя разбра, че страда от тежък махмурлук, когато видя озадачения му поглед. Дори не си спомняше изпълнението й и не бе сигурен дали е присъствал на него, макар да бе сигурен, че си спомня ужасното люлеене, причинено от земетресението.
— Хубаво сако – отбеляза той, докато присвиваше очи, за да я види по-ясно, както бе загърната в мръсната дреха. – Къде ходи цяла нощ? – Изглеждаше по-скоро любопитен, отколкото загрижен.
— Имах работа – отвърна тя, но не се наведе да го целуне.
Той изглеждаше страшно раздърпан. Бе прекарал цялата нощ заспал на пода, навил сакото си под главата като възглавница. Повечето от импресариата й също спяха наблизо, както и момчетата от групата.
— Не те ли беше страх? – попита я Ашли; самата тя изглеждаше ужасена.
Мелани поклати глава.
— Не. Имаше много хора, които имаха нужда от помощ. Деца, които се бяха загубили, ранени, които имаха нужда от лекар. Имаше много пострадали от счупените стъкла. Направих каквото можах.
— За бога, ти не си медицинска сестра! – сопна й се майка й. – Ти си носителка на „Грами“, а носителите на „Грами“ не тичат напред-назад да бършат носовете на хората – продължи Джанет и я изгледа сърдито – не този имидж искаше да създаде на дъщеря си.
— И защо не, мамо? Защо да не помагам? Там имаше толкова много уплашени хора, които имаха нужда някой да им помогне.
— Тогава остави някой друг да го прави – каза майка й, докато лягаше до Джейк. – Боже, чудя се колко време ще останем заклещени тук. Казват, че летището било затворено, защото кулата била пострадала много. Страшно се надявам от комитета все пак да успеят да ни върнат у дома с частен самолет, както обещаха.
Тези неща имаха далеч по-голямо значение за нея, отколкото за Мелани. Джанет гребеше с пълни шепи от привилегиите и преимуществата, които им осигуряваше името на дъщеря й. Самата Мелани с радост щеше да се прибере с най-обикновен автобус.
— На кого му пука, мамо? Може би ще успеем да вземем под наем някоя кола и да се приберем с нея – важното е да стигнем. Следващият ми концерт е чак другата седмица.
— Е, аз не смятам да прекарам цялата седмица легнала на пода на някаква църковна зала. Ужасно ме боли гърбът. Трябва да ни преместят на някое по-свястно място.
— Всички хотели са затворени, мамо. Генераторите не работят, самите сгради са опасни, хладилниците са отказали. – Мелани знаеше това от пожарникарите, с които бе разговаряла. – Ако не друго, тук поне сме в безопасност.
— Искам да се върна в Ел Ей – изхленчи майка й и каза на Пам да не спира да пита кога ще отворят летището.
Пам обеща да не забравя. Асистентката се възхищаваше на Мелани, задето бе прекарала цялата нощ вън сред хората. Самата тя часове наред бе носила на Джанет одеяла, цигари и кафе, което приготвяха в столовата на печки с бутан. Ашли пък бе толкова уплашена, че два пъти повърна. Джейк напълно бе излязъл от строя и спеше, пиян до безсъзнание. Изминалата нощ бе страшна, но поне всички бяха живи и здрави.
Фризьорката и мениджърът на Мелани стояха в предната част на залата и раздаваха сандвичи, бисквити и бутилки минерална вода. Храната, осигурена от огромната кухня на църквата, която се грижеше за бездомните, свърши и започнаха да раздават консерви от пуйка, шунка и телешко. Съвсем скоро и те щяха да свършат. Мелани не се притесни – и бездруго не беше гладна.
Към обяд им казаха, че ще ги прехвърлят в друго убежище, в „Президио“*. Щяха да ги извозят дотам на групи с автобуси. Раздадоха им одеяла, спални чували и вещи за лична употреба като четки и пасти за зъби. Щяха да вземат и личните си вещи, тъй като повече нямаше да се върнат в църквата.