Мелани кимна – самата тя също се бе сетила за това.
— Първо ще опитам в болницата – каза тя, болницата й звучеше като по-безопасно място при тези обстоятелства.
— Добре. Елате пак, ако видите, че няма какво да правите там. Тук е същинска лудница още откакто пристигна първият автобус. Тази вечер очакваме да дойдат още петдесет хиляди души. Целия ден извозват хора от всички квартали.
— Благодаря – каза Мелани и се върна обратно при майка си.
Джанет лежеше на походното легло и ядеше сладоледа на клечка, който й бе донесла Пам. В другата си ръка държеше пакетче бисквити.
— Къде беше? – попита тя дъщеря си.
— Проверявах едно-две неща – отвърна неопределено Мелани. – Ще се върна по някое време – добави тя и се отдалечи от майка си.
Пам я последва и тя й разказа, че смята да предложи услугите си във временната болница.
— Сигурна ли си? – попита Пам с разтревожен вид.
— Напълно. Не искам да седя тук, нищо да не правя и да слушам оплакванията на майка си. Предпочитам да върша нещо полезно.
— Чух, че са дошли доста хора от Националната гвардия и доброволци от Червения кръст. Струва ми се, че не страдат от недостиг на хора.
— Може би си права. Реших, че в болницата може да им трябва допълнителна помощ. Тук няма какво друго да правим, освен да раздаваме вода и храна. Ще се върна по някое време, а ако не, ще ме намериш там. Временната болница е малко по-нагоре по пътя.
Пам кимна и се върна при Джанет, която се оплака от главоболие и поиска аспирин и вода. Много хора страдаха от главоболие, причинено от прахта, стреса и травмата. Самата Пам също имаше такова и то се дължеше не само на преживяното предната нощ, а и на безкрайните изисквания на Джанет.
Мелани излезе от хангара тихо и незабелязано, с наведена глава и ръце, пъхнати в джобовете на сакото.
Изненада се, когато разбра, че вътре има монета, защото преди не я беше усетила. Извади я и видя, че на нея са изписани римската цифра I и буквите „АА“, а на обратната страна – Молитвата на спокойствието. Предположи, че принадлежи на Евърет Карсън, фотографа, който й бе дал сакото назаем, и я пъхна обратно в джоба си. Искаше й се да бе обута с други обувки. Ходенето по циментирания път с камъчета бе много неудобно с обувките на платформа, които бе носила по време на изпълнението си предишната вечер. С тях не можеше да ходи стабилно.
След по-малко от пет минути вече бе стигнала до временната болница, където кипеше оживена дейност. Използваха един генератор, за да осветяват помещението, и бяха извадили изненадващо количество апаратура. Част от нея бяха заварили складирана в „Президио“, а друга част бе изпратена от близките болници. Залата изглеждаше много професионално, пълна с хора с бели престилки, военни униформи и лентички на Червения кръст. За миг Мелани се почувства съвсем не на място, а желанието да предложи помощта си й се стори глупаво.
На входа имаше бюро, на което регистрираха новопристигналите, и както бе направила в хангара, в който ги бяха изпратили, тя попита войника, седнал зад бюрото, дали имат нужда от помощ.
— По дяволите, и още как – отвърна той и й се ухили широко.
В гласа му се долавяше акцентът на дълбокия Юг, а когато й се усмихна, зъбите му блеснаха като клавиши на пиано. Тя изпита облекчение, задето не я позна, а той отиде да пита някой друг къде има нужда от доброволци. Върна се само след минута.
— Искате ли да работите с бездомните? Целия ден пристигат.
— Идеално – върна му усмивката тя.
— Много от тях са били ранени, защото земетресението ги е ударило, докато са спали във входовете. От часове ги шием – и тях, и другите.
Бездомните пациенти представляваха особено голямо предизвикателство за набързо сформирания екип на временната болница, защото бяха в лошо състояние още преди труса, а много от тях бяха психически болни, нестабилни и трудни за овладяване. Мелани обаче не се обезкуражи, когато чу това. Войникът не й каза, че един бе загубил крака си, прерязан от падащ прозорец. Така или иначе вече го бяха качили в линейка и го бяха закарали някъде другаде. Повечето от случаите, с които се занимаваха тук, във временната болница, бяха хора с незначителни наранявания. Да, но тези наранявания бяха безброй – стотици, хиляди.
Две доброволки от Червения кръст се занимаваха с регистрирането на пациентите. Имаше и социални работници, които проверяваха дали пострадалите имат нужда от някакъв друг вид помощ. Предлагаха да им помогнат да се запишат в различни програми, организирани от градската управа за бездомните, или да ги насочат към временни убежища, стига да отговарят на условията. Дори и да отговаряха на въпросните условия, някои хора не проявяваха никакво желание да се записват – бяха дошли в „Президио“, защото нямаха къде другаде да отидат, точно като всички останали. А всички в „Президио“ получаваха легло и безплатна храна. Една цяла стая бе приспособена за баня с душове.