— Искате ли да ви дадем да облечете нещо друго? – усмихна се на Мелани една от доброволките. – Тази рокля сигурно е била страхотна. Когато свалите сакото, някой може да получи сърдечен удар.
Жената се усмихваше широко и Мелани също се засмя, поглеждайки към великолепния си бюст, който напираше под сакото, както и под остатъците от роклята й. Съвсем бе забравила с какво е облечена.
— Би било чудесно. Ако ми дадете и някакви обувки, ще съм ви много благодарна. Тези тук направо ще ме довършат, едва вървя с тях.
— Виждам – отвърна жената. – В задната част на хангара имаме един тон чехли. Донесоха ги за хората, които са изскочили от къщи боси. От сутринта вадим стъкла от стъпалата им.
Повече от половината от пристигналите в болницата нямаха обувки. Мелани посрещна с благодарност възможността да обуе чехли. Когато отиде да ги вземе, някой й подаде чифт зеленикавокафяви панталони и една тениска. На тениската пишеше „Харви Бейл Бондс“, а панталонът й беше голям. Тя намери едно въже, пристегна го около кръста си вместо колан и захвърли настрана обувките, роклята и сакото. Не мислеше, че някога отново ще види Евърет, и съжаляваше, че изхвърля сакото му, но то така или иначе беше съсипано, покрито с пластове прах и мръсотия. В последния момент Мелани си спомни за монетата от „Анонимни алкохолици“ и я пъхна в джоба на новите си армейски панталони. Сега й се струваше, че тази монета е талисман за късмет, който ще я пази. Ако някога отново срещнеше Евърет, щеше да му я върне вместо сакото.
Пет минути по-късно вече държеше в ръце една папка, записваше хората в нея и говореше с мъже, които от години живееха на улицата и воняха на алкохол, с жени с опадали зъби, пристрастени към хероина, с ранени деца, които бяха пристигнали заедно с родителите си от домовете си в „Марина“ и „Пасифик хайтс“. Млади двойки и старци, хора, които очевидно разполагаха със средства, и такива, които живееха в отчайваща бедност. Хора от най-различни раси, на най-различна възраст, с най-различно телосложение. Тази болница представляваше една от типичните пресечни точки на различията в града и в живота. Имаше хора, които все още бродеха наоколо в шок и казваха, че домовете им са рухнали, други, които куцаха със счупени или навехнати глезени. Мелани видя няколко души със счупени раменни кости и ръце. В продължение на часове не спря да работи, дори за да хапне или да поседне. Никога досега не се бе чувствала толкова щастлива и никога не бе работила толкова усърдно. Нещата започнаха да се успокояват едва към полунощ. Дотогава Мелани вече бе прекарала в болницата цели осем часа, без да спре да си почине дори за миг. И това й харесваше.
— Хей, русокоске! – провикна се някакъв старец. Тя се спря до него, подаде му бастуна и му се усмихна. – Какво търси тук красиво момиче като теб? От армията ли си?
— Не, взех панталона назаем. Какво мога да направя за вас, сър?
— Трябва ми някой, който да ми помогне да стигна до банята. Можеш ли да ми намериш някой мъж?
— Разбира се.
Тя повика един от запасните войници от Националната гвардия и го заведе при стареца с бастуна и двамата се запътиха към преносимите тоалетни в задната част. Малко по-късно Мелани седна за пръв път тази вечер и благодарно пое бутилката с минерална вода, която й подаде една доброволка от Червения кръст.
— Благодаря – усмихна й се тя.
От часове умираше от жажда, но досега нямаше време да пийне дори глътка. Не беше яла от обяд, но дори не беше гладна. Бе твърде уморена. Докато се наслаждаваше на водата, преди да се върне към работата си, една дребна жена с червена коса профуча покрай нея. Мелани забеляза, че е облечена в дънки, пуловер и спортни розови обувки. Тези дрехи бяха топли, точно като за болницата, а пуловерът бе яркорозов и на него пишеше: „Господ идва. Направи се на зает.“ Жената, която го носеше, имаше невероятни яркосини очи, които се спряха на Мелани, преди лицето й да се разчупи в широка усмивка.
— Останах възхитена от изпълнението ви снощи – прошепна тя.
— Така ли? Там ли бяхте?
Очевидно е била, щом го каза. Мелани остана трогната. Струваше й се, че от концерта и от земетресението, което удари, преди той да свърши, са изтекли милион години.
— Благодаря. Ама че вечер, а? Успяхте ли да излезете, без да пострадате? – Мелани забеляза, че червенокосата жена изглежда невредима. Освен това носеше табла с превръзки, лепенки и чифт хирургически ножици. – От Червения кръст ли сте?