— Не. Медицинска сестра съм.
Приличаше повече на дете, отишло на лагер, с този розов пуловер и високи обувки. На шията й висеше кръст и Мелани се усмихна на надписа на пуловера. Сините очи на жената бяха будни и блестящи и тя определено изглеждаше заета.
— А вие от Червения кръст ли сте? – попита Маги.
Малко помощ нямаше да й дойде зле. От часове закърпваше малки порязвания и пращаше хората в другите хангари, за да поспят. Опитваха се да приемат и изписват пациентите колкото се може по-бързо. Най-тежко пострадалите изпращаха в болници, където можеха да поддържат живота им, а временната болница се стремеше да задържи пациентите с незначителни наранявания, за да не задръстят спешните отделения в болниците – там трябваше да се занимават със сериозните случаи. Засега системата работеше.
— Не, просто ме докараха в близкото убежище, затова реших да помогна – обясни Мелани.
— Добро момиче. Как го понасяш, когато шият хората пред теб? Припадаш ли при вида на кръв?
— Поне досега не съм припадала – рече Мелани.
Предишната нощ бе станала свидетел на доста страховити зрелища и досега все още не й бе станало лошо, макар че на приятелката й Ашли й се догади, както и на Джейк, и на майка й. Мелани обаче го понесе добре.
— Хубаво. Значи можеш да дойдеш и да ми помогнеш.
Тя поведе Мелани към задната част на хангара, където си бе подредила малко кътче с импровизирана маса за прегледи и стерилни инструменти. Пред нея се бе подредила дълга опашка от хора, които чакаха реда си да ги зашият, и след минута Мелани с измити с хирургичен разтвор ръце, подаваше инструментите на Маги, която старателно зашиваше пациентите си. Повечето от порязванията, с много малки изключения, бяха незначителни, а дребничката жена беше неуморна. Към два часа сутринта опашката свърши и двете жени приседнаха да пийнат вода и да си поговорят.
— Аз знам как се казваш – рече червенокосата фея и се усмихна. – Но забравих да ти кажа как се казвам аз. Аз съм Маги. Сестра Маги – добави тя.
— Сестра? Монахиня ли си? – Мелани остана удивена. Нито за миг не й бе хрумнало, че това дребничко видение в розово с коса с цвят на пламък може да бъде монахиня. Нищо у Маги не навяваше подобна мисъл, освен може би кръста на шията й, но всеки можеше да носи кръст. – Е, определено не приличаш на такава – отсъди Мелани и се разсмя.
Като дете бе посещавала католическо училище и смяташе, че някои от монахините там са много готини – или поне някои от по-младите монахини. Всички ученички бяха единодушни, че старите монахини са много гадни, но тя не го спомена на Маги. У нея нямаше нищо гадно – тя бе слънчева, усмихната, забавна и много, много трудолюбива. Мелани си помисли, че Маги се държи чудесно с хората.
— О, да, приличам – възрази Маги. – Днешните монахини изглеждат така.
— Не и когато бях ученичка – настоя Мелани. – Страшно ми харесва пуловерът ти.
— Подарък ми е от едни деца. Не съм сигурна, че епископът ще го хареса, но надписът разсмива хората. Реших, че днес е най-подходящият ден да го облека. Точно сега на всички ни е нужно да се посмеем. Изглежда, че градът е пострадал жестоко. Много хора са загубили домовете си, главно поради пожари. Ти къде живееш, Мелани? – попита сестра Маги с интерес, когато двете допиха водата си и станаха.
— В Ел Ей. Заедно с майка си.
— Хубаво – рече одобрително Маги. – Като се има предвид какви успехи жънеш, досега можеше да се отделиш или да се забъркаш в какви ли не беди. Имаш ли си гадже?
Мелани се усмихна и кимна.
— Да. И той е тук. Най-вероятно спи в стаята, в която ни настаниха. Доведох и една приятелка, майка ми също е тук заедно с някои от хората, с които работя. Момчетата от групата ми също дойдоха, естествено.
— Май сте си заформили страхотна компания. Приятелят ти добре ли се държи с теб?
Яркосините очи потърсиха нейните и Мелани се поколеба, преди да отговори. Сестра Маги бе искрено заинтригувана от нея – Мелани изглеждаше толкова мило и умно момиче. У нея нямаше нищо, което да подсказва колко е известна. Мелани беше естествена и скромна, може би дори прекалено скромна, и това допадаше на Маги. Момичето насреща й се държеше като всяко друго момиче на тази възраст, а не като звезда.
— Обикновено е много мил с мен – отвърна на въпроса й Мелани. – Но си има свои собствени проблеми и понякога става трудно.
Маги разбра подтекста на думите й и реши, че приятелят й вероятно пие или взема наркотици. Това, което я изненада, бе, че Мелани имаше вид на човек, който не прави нито едното, нито другото, че бе дошла в болницата по своя собствена воля, от сърце искаше да помогне и наистина беше полезна, както и съвсем сериозна по отношение на това, което трябваше да върши. Това момиче бе стъпило здраво на земята.