— Напротив, лесно е – възрази Мелани. – За мен е лесно. Лесно ми е да пея. Обичам го, затова го правя. Но понякога турнетата са тежки с всички тези пътувания, а и трябва да работиш всеки ден. Преди пътувахме с един голям автобус по цял ден и пеехме по цяла нощ* като започвахме да репетираме веднага след пристигането си. Сега, със самолет, е много по-лесно.
— Майка ти винаги ли пътува с теб? – попита Маги, изпълнена е любопитство.
Мелани бе споменала, че майка й и още няколко души са дошли заедно с нея в Сан Франциско. Монахинята знаеше, че с работа като нейната е съвсем естествено Мелани да пътува с антураж, но си помисли, че присъствието на майката е доста необичайно, дори за момиче на възрастта на Мелани. В крайна сметка тя бе почти двадесетгодишна.
— Да, винаги. Тя управлява живота ми – отвърна Мелани с въздишка. – Когато била млада, майка ми мечтаела да стане певица. Някога била статистка във Вегас и сега е много въодушевена, задето съм постигнала такъв успех. Понякога е прекалено въодушевена – усмихна се Мелани. – Постоянно ме тормози да давам всичко от себе си.
— Това не е задължително нещо лошо – отбеляза сестра Маги, – стига да не прекалява. Ти как смяташ?
— Мисля, че понякога прекалява – отвърна честно Мелани. – Иска ми се сама да вземам решенията си. Майка ми постоянно си мисли, че знае кое е най-добре за мен.
— А така ли е?
— Не знам. Мисля, че взема тези решения, които би взела, ако беше на мое място. Невинаги съм сигурна, че самата аз искам точно това. Тя едва не умря, когато спечелих „Грами“. – Мелани отново се усмихна и очите на Маги заиграха, докато я наблюдаваше.
— Трябва да е било велик момент – кулминацията на цялата ти тежка работа. Каква невероятна чест. – Тя почти не познаваше момичето, но се гордееше с него.
— Дадох статуетката на майка си – рече тихо Мелани. – Струваше ми се, че не съм я спечелила аз, а тя. Никога нямаше да успея без нея.
Но нещо в начина, по който го каза, накара проницателната монахиня да се зачуди дали Мелани иска да бъде звезда заради самата себе си, или просто за да удовлетвори амбициите на майка си.
— Необходима е голяма мъдрост и кураж, за да знаем по кой път искаме да поемем и по кой път поемаме само за да угодим на останалите.
Начинът, по който го каза, накара Мелани да придобие замислен вид.
— Твоето семейство съгласно ли беше да станеш монахиня? Или се натъжиха? – В очите на Мелани се четяха безброй въпроси.
— О, бяха възхитени. За семейства като моето такива неща са повод за голяма гордост. Те предпочитат децата им да станат свещеници или монахини пред това да създадат семейство. Днес това звучи налудничаво, знам, но преди двадесет години в католическите семейства родителите се хвалеха, когато децата им направеха такъв избор. Един от братята ми беше свещеник.
— „Беше“? – повтори Мелани и сестра Маги се усмихна.
— Десет години по-късно напусна Църквата и се ожени. Помислих си, че майка ми ще получи удар. Баща ми вече беше починал, иначе и той щеше да получи удар. Според моето семейство положиш ли веднъж клетва пред някой религиозен орден, няма отказване. За да бъда честна, трябва да призная, че и самата аз останах разочарована от постъпката му. Но той е прекрасен човек и не мисля, че някога е съжалявал за избора си. С жена му имат шест деца и са много щастливи, така че предполагам, че това е било призванието му, а не Църквата.
— Иска ли ти се да можеше да имаш деца?
Гласът на Мелани прозвуча замислено. Животът на Маги й се струваше толкова тъжен – тя живееше далеч от семейството си, никога не се бе омъжвала, работеше на улицата с напълно непознати хора и живееше в бедност. И все пак този живот, изглежда, напълно удовлетворяваше Маги – личеше си по очите й. Тя бе щастлива жена, която бе доволна от себе си и от живота си.
— Всички хора, които срещам, са мои деца – тези, които познавам от улицата и виждам там година след година, и онези, на които помагам да се махнат оттам. А има и някои специални хора – такива като теб, Мелани, и те навлизат в живота ми съвсем случайно и ми стават близки. Много се радвам, че се запознахме.
И тя прегърна момичето. Мелани отвърна на прегръдката й с дълбока привързаност и двете се върнаха към работата си.
— И аз се радвам, че се запознахме. Искам да стана като теб, когато порасна – изкикоти се Мелани.
— Да станеш монахиня? О, не мисля, че майка ти ще се зарадва много. В манастира няма звезди – от нас се очаква да водим скромен живот на весели бедняци.
— Не, искам да кажа, че искам да помагам на хората така, както го правиш ти. Иска ми се да можех да правя нещо подобно.