— Ще можеш, стига да искаш. За това не е необходимо да влезеш в някой религиозен орден. Трябва само да запретнеш ръкави и да се хванеш на работа. Навсякъде около нас има хора, които се нуждаят от помощ, понякога дори сред преуспелите. Парите и успехът невинаги правят хората щастливи.
Това бе послание, отправено към самата Мелани, и, което бе още по-важно – към нейната майка. И Мелани разбра това.
— Никога не ми остава време за работа на доброволни начала – сподели тя. – А и майка ми не иска да се доближавам до хора, които са болни от заразни болести. Казва, че ако се разболея, ще започна да пропускам концерти и турнета.
— Може би един ден ще успееш да намериш време и за двете. Може би когато станеш по-възрастна.
„И когато майка ти те пусне от хватката си, ако изобщо го направи“, допълни наум тя. От думите на Мелани бе останала с впечатлението, че майка й живее нейния живот вместо нея – изживява мечтите си чрез дъщеря си. Голям късмет бе извадила майката, че Мелани бе такава звезда. Синеоката монахиня притежаваше шесто чувство и в този момент разбираше, че Мелани е затворничка на майка си и някъде дълбоко в себе си, без дори да си дава сметка за това, се бори да се освободи.
След това пациентите на Маги заеха цялото им време и внимание. Пред тях минаваше безкраен поток от ранени, който не секна цял ден. Повечето бяха с незначителни наранявания, за които не бе необходима лекарска намеса. Онези, които бяха пострадали по-сериозно, бяха отведени на други места в съответствие със системата, възприета от временната болница. Мелани се прояви като добра помощничка и сестра Маги на няколко пъти я похвали.
По-късно следобед двете си взеха почивка по едно и също време, за да обядват, и седнаха отвън на слънце, похапвайки сандвичи с пуешко месо, които се оказаха неочаквано вкусни. Изглежда, в столовата се бяха появили някои доста добри готвачи, а и в лагера не оставаха без храна – непрестанно пристигаха нови запаси от другите градове и дори от някои други щати, които я изпращаха със самолети, а в някои случаи и направо с хеликоптери, които кацаха директно на територията на „Президио“. По въздуха пристигаха и медицински принадлежности, дрехи и завивки за хилядите хора, които се бяха настанили в убежището. Приличаше малко на военна зона с тези хеликоптери, които постоянно кръжаха над главите им денем и нощем. Много хора, най-вече по-възрастни, казваха, че шумът им пречи да спят. На младите не им правеше впечатление и свикнаха доста бързо. Това бе един от признаците за шока, който им бе причинило земетресението.
Току-що бяха привършили със сандвичите, когато Мелани забеляза Евърет, който минаваше наблизо. Като почти всички останали, и той носеше същите черни панталони и бяла риза, с които бе облечен вечерта в деня на труса. Той мина покрай двете жени, без да ги забележи, с фотоапарата на врата си и калъфката, преметната през рамо. Мелани му извика, той се обърна и ги видя. С изненадан вид забърза към тях и седна на дънера, на който се бяха настанили.
— Какво правите тук вие двете? И то заедно? Как е станало?
— Работя във временната болница тук – обясни сестра Маги.
— А аз съм й помощничка. Станах доброволка, когато ни преместиха тук от църквата. Още малко и ще стана медицинска сестра – добави Мелани с гордост.
— И при това чудесна – потвърди Маги. – А ти какво правиш тук, Евърет? Снимки ли правиш, или и ти си настанен тук? – погледна го тя с интерес.
Не бе го виждала от сутринта след труса, когато той се отправи към центъра на града, за да провери какво става там. Самата тя оттогава не се бе прибирала у дома, така че дори да се бе опитал да я намери – в което се съмняваше, – нямаше да успее.
— Сега може и да ми се наложи. Бях в едно убежище в центъра, но се наложи да го затворят. Сградата до него започна да се накланя застрашително, затова ни изведоха оттам и предложиха да дойдем тук. Преди си мислех, че по това време вече ще съм напуснал града, но сега знам, че е изключено да стане. Никой и нищо не може да излезе от Сан Франциско, така че всички сме заклещени тук. Можеше да бъде далеч по-лошо – добави той, усмихвайки се на двете жени, – а освен това направих някои страхотни снимки.
Още докато говореше, той насочи камерата си към тях и ги щракна – две жени, които седяха усмихнати под ласката на слънчевите лъчи, щастливи и спокойни въпреки обстоятелствата, в които се намираха. Но и двете бяха трудолюбиви и способни и обичаха това, което правеха – личеше си по лицата им, по погледа им.
— Не мисля, че някой ще повярва на тази снимка: Мелани Фрий, световноизвестната суперзвезда, която седи на един дънер в кафяво-зелени панталони, обута с най-обикновени чехли и работи във временна болница като помощничка на медиците след земетресение. Тази снимка ще стане историческа.