Освен тази фотография бе направил и още няколко страхотни снимки на Маги от първата нощ – нощта на самия трус. Нямаше търпение да ги прояви, когато се върне в Ел Ей. Беше сигурен, че редакторите му ще бъдат доволни от всяка снимка, която показва последиците от земетресението. А тези, които решаха да не използват, можеше да продаде някъде другаде. Може би дори щеше да спечели втори „Пулицър“. Инстинктът му подсказваше, че материалът, с който се е сдобил, е страхотен. Снимките, които бе направил, бяха с историческа важност – фотографии на уникална ситуация, която не се бе повтаряла от сто години и може би нямаше да се повтори през следващите сто. Той се надяваше да не се повтори. Но въпреки чудовищния мащаб на труса градът го бе понесъл удивително добре. А също така и хората.
— И така, какво смятате да правите вие двете? – попита Евърет. – Да се върнете на работа или да си починете малко?
Маги и Мелани си бяха дали почивка само преди половин час и вече смятаха да се връщат.
— Ще се върнем на работа – отговори Маги и за двете. – А ти?
— Мислех да се регистрирам за легло. А после мога да дойда да ви видя. Мога да ви направя няколко снимки, ако пациентите ви не възразяват.
— Ще трябва да ги питаш – отвърна сковано Маги; винаги се опитваше да проявява уважение към пациентите си, без значение кои са те.
Мелани изведнъж си спомни, че Евърет й бе дал сакото си.
— Толкова съжалявам. Беше такава бъркотия и не мислех, че някога ще ви видя пак. Изхвърлих го.
Евърет се разсмя, когато видя извинителния израз, изписан на лицето й.
— Не се безпокой. И без това беше взето под наем. Ще им кажа, че е паднало от гърба ми по време на земетресението. Би трябвало да приемат това извинение, без дори да поискат обезщетение. Не мисля, че щяха да си го вземат обратно, дори да им го бях върнал. Наистина, Мелани, това не е никаква загуба. Изобщо не се тревожи.
Тогава тя си спомни за монетата, бръкна в джоба на панталона си, измъкна я и му я подаде. Той изглеждаше очарован да види медала си за трезвеност.
— Е, това вече определено го искам. Това е щастливата ми монета! – Той прокара пръсти по повърхността й, като че бе вълшебна. И наистина беше – за него. Срещите на АА му бяха липсвали през последните два дни и тази монета, която отново държеше в ръка, представляваше връзка с това, което го бе спасило преди повече от година. Той залепи една целувка на повърхността й и я пъхна в джоба на панталона си – единственото, което му бе останало от взетия под наем костюм. Панталонът вече беше прекалено опърпан, така че и него не можеше да върне. Смяташе да го изхвърли в мига, в който се прибере у дома. – Благодаря, че си се погрижила за медала ми.
Срещите на АА му липсваха – без тях му бе по-трудно да се справи със стреса, – но не му се пиеше. Беше изтощен. Последните два дена бяха много дълги и уморителни, а за някои хора – и трагични.
Маги и Мелани се върнаха във временната болница, а Евърет отиде да се регистрира за легло за през нощта. В „Президио“ имаше толкова много сгради, в които подслоняваха хората, че нямаше опасност някой да остане навън. Паркът представляваше стара военна база, която от години беше затворена, но сградите бяха непокътнати. Някога Джордж Лукас бе построил легендарното си студио точно тук, в старата болница в „Президио“.
— Ще дойда пак по-късно – обеща Евърет. – Скоро.
По-късно този следобед, в момент, когато потокът от пациенти временно беше намалял, Сара Слоун влезе в болницата заедно с двете си деца и непалската бавачка. Бебето бе вдигнало температура, кашляше и се държеше за ушенцето. Сара бе взела и дъщеря си, защото не искаше да я оставя вкъщи. След травмиращото преживяване в четвъртък вечер не искаше да се отделя от децата си дори за минута. Ако последваше втори трус, както всички се бояха, искаше да бъде до тях. Бе оставила Сет сам вкъщи, все така отчаян и ядосан, както в четвъртък вечер. Положението продължаваше да се влошава – той знаеше, че няма надежда нито банките да отворят, нито да успее да се свърже с външния свят навреме, за да успее да прикрие това, което бе направил. Цялата му кариера, а може би и животът му – такъв, какъвто бе от няколко години – бяха рухнали. Както и животът на Сара. Докато чакаше това да се случи, тя се тревожеше за бебето си. Сега бе най-неподходящият момент да се разболява. Бе отишла в спешния кабинет на най-близката до тях болница, но там приемаха само сериозно пострадали от земетресението и я бяха насочили към временната болница в „Президио“. Отправиха се натам с колата на Пармани.