— Защо? – попита Евърет.
— Мисля, че хората се боят от монахините – отговори спокойно Маги. – Ето защо съм толкова доволна, че вече не сме длъжни да се обличаме в расо. Това винаги смущава хората.
— Според мен бяха много хубави. Когато бях млад, винаги се впечатлявах от монахините. Бяха толкова красиви – е, поне някои от тях. Сега обаче е трудно да видиш млади монахини като някогашните. И може би така е по-добре.
— Може би си прав. Хората вече не постъпват в орден, когато са млади. В моя орден миналата година приеха две жени над четирийсет, а също така и една друга, която мисля, че беше на петдесет и вдовица. Времената се променят, но ако не друго, хората поне знаят какво правят, когато влизат в религиозни ордени. По мое време мнозина правеха грешки – влизаха в манастир, когато мястото им не беше там. Животът, който водим, не е лесен – рече честно тя. – И представлява голяма промяна в сравнение с предишния ни живот, какъвто и да е бил той. Да живееш в рамките на една общност, винаги е предизвикателство. Трябва да призная, че сега ми липсва. Затова пък се прибирам в апартамента си единствено за спане.
Изсипа се нов поток от пациенти и Мелани и Маги трябваше да се върнат към работата си. Евърет се уговори с тях да се срещнат вечерта в столовата, ако успеят да се измъкнат. Предния ден никоя от тях не бе вечеряла и както се развиха нещата, оказа се, че и днес им се налага да пропуснат вечерята – възникна спешен случай и Маги имаше нужда от помощта на Мелани, за да зашие пациентката. Мелани научаваше много от нея и го осъзнаваше.
Все още мислеше за това по-късно вечерта, докато вървеше към сградата, където бе настанена заедно с антуража си. Завари останалите да седят на леглата си, отегчени до смърт. Вече няколко пъти бе предложила на Джейк и Ашли да помогнат и те с нещо, тъй като според сутрешния бюлетин можеше да се окаже, че се налага да останат поне една седмица. Кулата на летището се бе срутила и нямаше начин да напуснат града. Летището бе затворено, пътищата – също.
— Защо прекарваш толкова много време в болницата? – попита недоволно Джанет. – Най-накрая ще се заразиш от нещо!
Мелани поклати глава и погледна майка си в очите.
— Мамо, мисля, че искам да стана медицинска сестра.
Изрече го с усмивка, наполовина с желание да подразни майка си и наполовина с желание да я ядоса истински. Но дори и така, тя бе щастлива да помага във временната болница. Харесваше й да работи с Маги, а и научаваше толкова много неща.
— Ти да не си се побъркала? – в гласа и в очите на майка й се четеше ярост. – Медицинска сестра? След всички усилия, които положих за кариерата ти? Как смееш да изречеш подобно нещо? Да не мислиш, че съм се скапала от работа, само и само да те превърна в това, което си сега, за да го захвърлиш и да отидеш да миеш подлоги?
В гласа на майка й се долавяше колкото болка, толкова и паника при мисълта, че Мелани може да избере друга професия, след като бе станала звезда и светът лежеше в краката й.
— Все още не съм започнала да мия подлоги – рече твърдо Мелани.
— Ще започнеш, повярвай ми. Никога повече не повтаряй тази глупост.
Мелани не отговори – вместо това заговори с останалите от антуража си, размени няколко шеги с Ашли и Джейк, а после, все още по тениска и кафяво-зелени панталони, легна на походното си легло и мигновено заспа. Беше изтощена докрай. И докато потъваше в дълбок сън, сънува, че е избягала от къщи и се е записала в армията. Веднага след това обаче установи, че сержантът, натоварен с обучението й, който я съсипваше от работа ден и нощ, е не някой друг, а майка й. На сутринта Мелани си припомни този сън и се запита дали е било сън, или просто истинският й живот.
В неделя високоговорителите на „Президио“ съобщиха на всички, че много хора са били спасени из целия град, че са били извадени от местата, където са били притиснати – от асансьори в сградите на центъра, изпод рухналите къщи, изпод други сгради, които се бяха сгромолясали. След земетресението от 1989 година правилата за строителство бяха станали по-стриктни, затова щетите бяха много по-малки от очакваното, но поради самия чудовищен мащаб на последния трус разрушенията бяха огромни сами по себе си, а мъртвите наброяваха над четири хиляди души. Имаше и много райони, които все още не бяха проверени докрай. Екипи от службите за аварийни ситуации търсеха оцелели сред отломките и под надлезите, водещи до автострадата. От първия трус в четвъртък вечер бяха изминали само шейсет часа и все още имаше надежда да спасят не един и двама души, хванати в капан на различни места.