Мелани се бореше с огромна кутия, когато един млад мъж в скъсани дънки и опърпан пуловер се пресегна да й помогне точно преди да я изпусне. На кутията пишеше „чупливо“ и Мелани беше благодарна за помощта му. Усмихнат, той повдигна товара от ръцете й и тя му благодари, облекчена, че бедата е избегната. В кутията имаше шишенца с инсулин и спринцовки за диабетиците в лагера, а те бяха много. Всички се бяха регистрирали в болницата веднага след пристигането си и една болница от щата Вашингтон им бе изпратила всичко, от което се нуждаеха.
— Благодаря – каза Мелани, останала без дъх – кутията беше огромна. – За малко да я изпусна.
— И как иначе – та тя е по-голяма от вас – усмихна се спасителят й. – Виждал съм ви из лагера – продължи да говори той, докато вървеше към болницата заедно с нея, носейки кашона. – Струва ми се, че ви познавам. Аз съм последна година в „Бъркли“, специалност инженерство. Тясната ми специалност е инженерството в развиващите се страни. Вие в „Бъркли“ ли следвате?
Знаеше, че я е виждал някъде. Мелани просто се усмихна.
— Не, от Ел Ей съм – отвърна неопределено тя, докато се приближаваха към временната болница. Младежът беше висок, имаше сини очи и същата руса коса като нея самата. Изглеждаше здрав, млад и симпатичен. – Бях дошла в Сан Франциско само за една нощ – обясни тя и той й се усмихна, поразен от красотата й.
Дори с несресана коса, без грим и облечена в мръсни дрехи, пак беше прекрасна. Самият той носеше чифт чужди маратонки – трусът го бе заварил, докато гостуваше на един от приятелите си в града, и той бе изхвърчал босоног и по боксерки от къщата миг преди тя да се срути. За щастие всички обитатели бяха оцелели.
— Аз съм от Пасадена – обясни той. – Преди посещавах УКЛА*, но миналата година се прехвърлих. Тук ми харесва – или поне досега ми харесваше. – Той се ухили, – Но и ние в Ел Ей си имаме земетресения – продължи след миг и й помогна да внесе кутията в болницата. Сестра Маги му каза къде да я остави, но той нямаше желание да си тръгва – искаше да остане и да поговори с Мелани. Момичето не бе споменало нищо за себе си и той се зачуди кой ли колеж посещава. – Казвам се Том. Том Дженкинс.
[* Калифорнийски университет в Лос Анджелис – Б.пр.]
— Аз съм Мелани – каза тихо тя, без да споменава фамилията си, и Маги се усмихна, докато отминаваше нататък.
Очевидно бе, че младежът не е разпознал Мелани, и Маги реши, че разговорът с него ще се отрази добре на младата й приятелка. За пръв път някой разговаряше с нея не като със звезда, а като с нормално човешко същество.
— Работя в столовата – рече Том. – Изглежда, тук сте доста натоварени.
— Така е – отвърна небрежно Мелани, докато отваряше кутията.
— Предполагам, че ще останеш тук известно време. Както и всички ние. Чух, че контролната кула се срутила като къщичка от кибритени кутийки.
— Да, не смятам, че някой ще може да си тръгне оттук в скоро време.
— Остават ни само две седмици лекции. Не мисля, че ще подновят занятията. Не мисля и че ще имаме тържествено завършване. Ще трябва да ни изпратят дипломите по пощата. Канех се да прекарам лятото тук. Бях си намерил работа в града, но сега вече едва ли ще стане, макар че господ знае, че ще имат нужда от инженери. Смятам да се върна в Ел Ей при първа възможност.
— Аз също – каза Мелани и двамата започнаха да изпразват кутията.
Том изобщо не бързаше да си тръгне и да се върне в столовата. Беше му приятно да си говори с нея – тя изглеждаше толкова деликатна и срамежлива, наистина мило момиче.
— Имаш ли медицинско образование? – попита той с интерес.
— Досега не. Уча се направо от опит.
— Тя е отлична помощничка – похвали я Маги, която се бе върнала, за да провери съдържанието на кутията.
Всичко, което им бяха обещали, се намираше вътре и тя изпита огромно облекчение. Местните болници и военните им бяха осигурили някакъв начален запас от инсулин, но той бързо се изчерпваше. – От нея ще стане страхотна сестра – добави с усмивка тя и пренесе съдържанието на кутията до мястото, където складираха запасите.