— Видях те с кого говориш – рече той с дяволита усмивка. – Ама ти си бил голям дявол, като се стигне до момичета.
— Да – рече Том и се изчерви. – Тя е от Ел Ей.
— Без майтап? – Приятелят му се разсмя, докато двамата поставяха казана със супа от моркови върху огромната печка с бутан, осигурена от Националната гвардия, – А ти къде си мислеше, че живее? На Марс ли?
Том нямаше представа защо приятелят му е толкова развеселен.
— Какво имаш предвид? Можеше и да живее тук, нали така?
— По дяволите, изобщо ли не четеш клюките от Холивуд? Естествено, че живее в Ел Ей, с кариера като нейната. Дявол да го вземе, човече, та тя току-що спечели „Грами“!
— Така ли? – изгледа го смаяно Том. – Казва се Мелани. – А после лицето му придоби ужасен вид, когато осъзна какво е направил и коя е тя в действителност. – Боже мили, сигурно си мисли, че съм абсолютен тъпак… Изобщо не я познах. О, боже… взех я за най-обикновена симпатична блондинка, която е на път да изтърве някакъв пакет. Обаче задникът й беше много сладък – подсмихна се той на приятеля си. – Нещо повече, самата тя е много сладка. Съвсем не бе претенциозна и изглеждаше здраво стъпила на земята. Каза, че искала да отиде в училище за медицински сестри, но майка й нямало да й позволи.
— И много правилно. Не и при положение, че пеенето й носи толкова пари. Дявол да го вземе, ако й бях майка, и аз нямаше да й позволя да отиде в училище за медицински сестри. Сигурно печели милиони от записите си.
Том изглеждаше раздразнен.
— И какво от това? Ако не си обича работата, какво значение има? Не всичко е пари.
— О, да, всичко е пари, ако си в нейната лига – каза практично другият младеж. – Може да си задели доста прилична сумичка и по-нататък да прави каквото си реши. Въпреки че аз не мога да си я представя като медицинска сестра.
— Това, което прави в лагера, й харесва, а доброволката, с която работят заедно, казва, че е добра. Сигурно й е приятно да се движи свободно, без да я разпознават на всяка крачка. – Отново доби притеснен вид. – Или аз съм единственият човек на света, който не я е познал?
— Ами предполагам, че да. Чух, че била тук, в лагера. Но не я бях видял до тази сутрин, когато те засякох да говориш с нея. О, тя е горещо парче, дума да няма. Страхотен удар, приятелю – поздрави го той за добрия вкус.
— Да бе, да, точно така. Тя сигурно си мисли, че съм най-големият глупак в целия лагер. И вероятно единственият, който не знае коя е.
— По-вероятно е да го е сметнала за много сладко – успокои го приятелят му.
— Казах й, че ми се струва позната, и я попитах дали не сме се срещали – изстена Том. – Мислех, че може да учи в „Бъркли“.
— Не – рече приятелят му с широка усмивка. – Много по-добро от това! Ще се върнеш ли да се срещнеш пак с нея?
Надяваше се да го направи. Искаше самият той да се срещне с нея, само веднъж, колкото да може да се похвали, че я познава.
— Може би. Ако някога престана да се чувствам толкова глупаво.
— Преодолей го. Тя си заслужава усилието. Освен това няма да ти се удаде друг такъв шанс да се запознаеш с някоя звезда.
— Тя не се държи като звезда. Абсолютно земна е – отговори Том.
Това бе едно от нещата, които го бяха привлекли у нея – че изглеждаше здраво стъпила на земята. Разбира се, това, че бе умна и красива, също помагаше. И очевидно бе трудолюбива.
— Чудесно. Тогава престани да хленчиш колко глупаво се чувстваш. Иди я намери.
— Дааа, може би – каза Том, но думите му не прозвучаха съвсем убедено.
След миг се зае да разбърква супата и се запита дали Мелани ще дойде да обядва в столовата.
По-късно следобед Евърет се върна от обиколката си из „Пасифик хайтс“. Бе направил снимки на една жена, докато я издърпваха изпод руините на някаква къща. Бе загубила крака си, но беше жива. Сцената на изваждането й бе разтърсваща и дори Евърет бе заплакал. Последните няколко дни бяха наситени с чувства и въпреки че бе видял какво ли не във военните зони, в този лагер бе станал свидетел на неща, които докоснаха сърцето му. Каза го на Маги, докато седяха отвън по време на първата й почивка от часове насам. Мелани бе в болницата и раздаваше инсулин и спринцовки на хората, които бяха дошли да си поискат след съобщението, направено по високоговорителите,
— Знаеш ли – каза Евърет и се усмихна на Маги, – когато дойде време да се върна в Ел Ей, ще съжалявам. Тук ми харесва.
— На мен също. Винаги ми е харесвало – рече тя тихо. – Влюбих се в този град веднага щом пристигнах от Чикаго. Дойдох, за да се присъединя към ордена на кармелитите, а вместо това влязох в друг орден. Харесваше ми да работя с бездомните хора на улицата.