— Нито пък моята – бавно каза той, – но за много неща имам ясно изразено мнение. Не ти ли се иска да имаш свой собствен дом, семейство, съпруг и деца?
Тя поклати глава.
— Никога не съм мислила за това. Никога не съм смятала, че съм създадена за такъв живот. Ако бях омъжена и имах деца, щях да се грижа единствено за тях. А така имам възможност да се грижа за много повече хора.
Изглеждаше съвсем доволна от положението си.
— Ами ти самата? Не искаш ли нещо повече от това? Нищо ли не искаш за самата себе си?
— Не. – Тя му се усмихна чисто и искрено. – Не. Животът ми е щастлив и аз го обичам. Това означава да имаш призвание. Родена съм да бъда монахиня и исках да стана такава. То е същото като да те изберат за специална мисия. Това е чест. Знам, че според теб е саможертва, но за мен съвсем не е така. От нищо не съм се отказала. Спечелих повече, отколкото съм мечтала или желала някога. Не бих могла да моля за повече.
За миг Евърет замълча.
— Значи си късметлийка – рече той тъжно.
Разбираше, че жената насреща му не иска нищо за самата себе си, че няма нужди, за които да си позволява да мисли, че няма желание да напредне в работата си или да придобие каквото и да било. Тя се чувстваше напълно щастлива и реализирана, отдавайки живота си на бога.
— Аз винаги искам неща, които никога не съм имал и се чудя какви ли биха могли да бъдат. Да споделя живота си с някого, да имам семейство и деца, които да гледам как растат вместо детето, което изоставих. Просто някой, с когото да се радваме на живота заедно. След като преминеш определена възраст, вече не е интересно да правиш всичко сам – егоистично и празно е. Ако не споделяш всичко с някого, с човек, когото обичаш, тогава какъв е смисълът? И какво ще стане после, ще умреш сам ли? Някак си така и не намерих време да направя всичко това – бях прекалено зает да отразявам събитията във военните зони. А може и да съм бил прекалено уплашен от такова себеотдаване, след като ме впримчиха в брак още съвсем млад. Повече се страхувах от това да остана женен, отколкото, че ще ме прострелят в някоя война. – Гласът му звучеше потиснато и Маги нежно докосна ръката му.
— Трябва да се опиташ да намериш сина си – рече тихо тя. – Може би той има нужда от теб, Евърет. Появата ти може да бъде за него един прекрасен дар. А от своя страна, той може да запълни празнотата, която изпитваш.
Маги усещаше, че той е самотен, и вместо да си представя мрачното бъдеще, което той виждаше пред себе си, смяташе, че трябва да се обърне назад, поне за известно време, и да намери сина си.
— Може би си права – рече той замислено, а после смени темата.
Нещо в самата мисъл да потърси момчето го плашеше. Щеше да бъде толкова трудно. Бе изминало дълго време; навярно Чад го мразеше, задето го бе изоставил и бе изчезнал напълно от живота му. По онова време самият Евърет беше само на двадесет и една и цялата тази отговорност се оказа прекалено тежка за него. Затова избяга и прекара следващите двадесет и шест години в пиене. Изпращаше пари за издръжка на сина си до осемнадесетия му рожден ден, но на това бе сложен край преди дванадесет години.
— Липсват ми срещите на АА – каза сега той. – Когато се наложи да ги пропусна, винаги се чувствам като парцал. Опитвам се да ходя по два пъти на ден. Понякога по-често.
А от три дни не бе присъствал на нито една. Разрушеният град не предлагаше такава възможност, а самият той не бе направил нищо, за да организира среща на АА в лагера.
— Мисля, че трябва да положиш основите на такива срещи тук – окуражи го Маги. – Може да се наложи да останем в лагера още цяла седмица или дори две – прекалено дълго време и за теб, и за останалите, които също изпитват нужда от тези срещи. При положение че тук са се събрали толкова хора, съм готова да се обзаложа, че инициативата ти ще получи невероятен отклик.
— Може би е така – съгласи се той и й се усмихна. Тя винаги го караше да се чувства по-добре – беше изключителен човек в толкова много отношения. – Мисля, че те обичам, Маги, по приятелски – рече той, без да изпитва неудобство. – Никога не съм срещал човек като теб. Ти си като сестрата, която никога не съм имал, а ми се иска да имах.
— Благодаря – усмихна му се тя и се изправи на крака. – А ти ми напомняш на един от братята ми – този, който беше свещеник. Наистина смятам, че трябва да наденеш расото – пошегува се тя. – Ще имаш какво да разказваш на паството си. И само си помисли за всички сензационни изповеди, които ще чуеш!
— Не, дори и тази приятна мисъл не може да ме убеди – отвърна Евърет и драматично завъртя очи.
После я придружи до болницата, остави я там, отиде да види една от доброволките на Червения кръст, която отговаряше за администрацията, а после се върна обратно в своята зала, за да изработи табела. „Приятели на Били У.“ Членовете на АА щяха да разберат какво означава това – код за среща на АА, наречен на името на основателя на организацията. В това топло време можеха дори да проведат срещата навън, малко по-настрани от утъпканата алея. Там имаше една малка горичка, която Евърет бе открил, докато се разхождаше из лагера. Мястото бе идеално за провеждане на срещата. Администраторът на лагера бе обещал да направи съобщение по високоговорителите на другата сутрин. Земетресението бе събрало тук хиляди хора, всеки със свой живот и свои проблеми. Сега мястото се превръщаше в град в центъра на града – в техен град. Маги отново се бе оказала права. Почувства се по-добре само като реши окончателно да организира срещата. И тогава отново си помисли за Маги и за цялото положително въздействие, което упражняваше върху него. За него тя не бе просто жена или монахиня, тя бе магия.