На другия ден Том отиде да види Мелани в болницата. Беше много притеснен. Зърна я да се връща към бараката, където използваха перални с бутан, за да се погрижат за прането. Ръцете й бяха пълни и тя почти се препъна, когато го видя.
Том й помогна да зареди пералните, докато се извиняваше за глупостта, която прояви на първата им среща.
— Извинявай, Мелани. Обикновено не съм толкова тъп. Просто не направих връзката. Предполагам, не съм си представял, че ще те видя тук.
Тя му се усмихна, видимо незасегната от това, че първоначално не бе успял да я разпознае. Всъщност предпочиташе и сега да не я бе познал.
— Имах благотворително представление тук в четвъртък вечер.
— Обичам песните ти, както и гласа ти. Тогава наистина ми се стори позната – засмя се Том и най-после се отпусна. – Помислих си, че сигурно съм те виждал в „Бъркли“.
— Щеше ми се наистина да беше така – усмихна му се тя, докато излизаха навън. – Стана ми приятно, че не ме разпозна. Понякога е ужасно, че всички знаят и са готови да ми целуват краката – довърши безцеремонно тя.
— Да, сигурен съм, че е така.
Двамата се върнаха в основната сграда и си взеха бутилки с минерална вода от една количка, след което седнаха на един дънер да си поговорят. Гледката беше красива – в далечината се виждаше Голдън гейт бридж и вълните на залива блестяха под ласката на слънцето.
— Обичаш ли това, с което се занимаваш? Имам предвид работата ти.
— Понякога. Друг път е трудно. Майка ми страшно ме притиска. Знам, че трябва да съм й благодарна. Кариерата ми потръгна благодарение на нея, на нея дължа успеха си. Постоянно ми го повтаря. Но тя иска този успех повече, отколкото го искам аз. Аз просто обичам да пея и обичам музиката. Понякога концертите са много приятни, турнетата и така нататък – също. Но друг път ми идва в повече. А в тази работа няма „това ми харесва – правя го, онова не ми харесва – значи не го правя“. Трябва или да правиш всичко и по всяко време, или изобщо да не го правиш. Не можеш да си полуготов за такъв живот.
— Ти поемаш ли си дъх? Изобщо някога? Или да си вземеш почивка?
Мелани поклати глава и се разсмя, осъзнала колко детински звучат излиянията й.
— Майка ми никога няма да го позволи. Казва, че това би било професионално самоубийство. Хората на моята възраст не си вземали почивки. Исках да отида в колеж, но нямаше начин, не и с всички тези ангажименти. Името ми започна да нашумява, когато бях в предпоследния клас в гимназията, затова спрях да ходя на училище, наех частни учители и издържах зрелостния си изпит. Не се шегувах, когато казах, че искам да постъпя в училище за медицински сестри. Само че тя никога няма да ми позволи.
Дори в собствените й уши разказът й звучеше като приказката за бедното богато момиченце. Том обаче бе изпълнен със съчувствие, а освен това успя да долови, че напрежението, под което живееше Мелани, е съвсем истинско. Останалите можеха да мислят каквото си искат, но на него нейният живот никак не му изглеждаше приятен. Когато говореше за това, лицето й ставаше тъжно, като че ли бе пропуснала голяма част от младостта си, какъвто всъщност си беше случаят. Том напълно го разбираше, затова в очите му, отправени към нея, се четеше дълбоко съчувствие.
— Много бих искал някой път да те видя на сцената – рече замислено той. – Искам да кажа сега, когато вече те познавам.
— Имам концерт в Ел Ей през юни. След това тръгвам на турне – първо към Вегас, а оттам към останалата част от страната. Юли, август и част от септември. Може би ще можеш да дойдеш през юни. – Тази мисъл й допадаше, както и на него, при все че се познаваха съвсем отскоро.