След това двамата бавно се отправиха към временната болница и Том остави Мелани пред вратата, обещавайки да намине по-късно. Не бе я попитал дали си има приятел, а и тя бе забравила да спомене за Джейк. Откакто бяха дошли тук, гаджето й се държеше отвратително и не спираше да мърмори как искал да си отиде у дома. Е, освен него имаше осемдесет хиляди души, които искаха същото, но не правеха трагедия от това. Неудобствата, които изпитваха всички обитатели на лагера, не бяха измислени специално, за да дразнят Джейк. Мелани бе споменала нещо подобно на Ашли предната нощ – че Джейк е такова разглезено бебе. Истината бе, че вече й идваше до гуша да го търпи. Беше толкова незрял и такъв егоист. Тя забрави за него и когато възобнови работата си заедно с Маги, забрави дори за Том.
Организираната от Евърет среща на АА премина с огромен успех. За негово удивление дойдоха почти сто души, изпълнени с благодарност и облекчение, че най-после има с кого да поговорят. Табелата с надпис „Приятели на Били У.“ бе привлякла вниманието на хората, които знаеха какво означава тя, а съобщението по високоговорителите тази сутрин им бе обяснило къде да я намерят. Събирането продължи два часа и изумителен брой хора се впуснаха да споделят преживяванията си. Когато в осем и половина влезе в болницата, за да разкаже на Маги за случилото се, Евърет се чувстваше като нов човек, но забеляза, че тя изглежда уморена.
— Беше права. Получи се страхотно! – възкликна той.
Очите му светеха от въодушевление, докато й разказваше колко успешно е преминала срещата. Остана да се разхожда наоколо цял час, докато работата в болницата приключи. Маги вече бе изпратила Мелани при близките й и сега двамата с Евърет седнаха и говориха надълго.
Той я изпрати до сградата, където бяха настанени всички доброволци от религиозните ордени – монахини, свещеници, пастори, монаси, няколко равини и двама будистки свещеници в оранжеви роби. Всички те влизаха и излизаха, докато Маги и Евърет седяха на най-долното стъпало. На червенокосата жена й бе приятно да разговаря с него, а той, на свой ред, се чувстваше обновен след срещата. На тръгване й благодари отново, задето му бе подсказала тази идея.
— Благодаря ти, Маги. Ти си чудесен приятел.
— Ти също, Евърет – усмихна му се тя. – Радвам се, че се е получило добре.
За кратко бе изпитала тревога какво ще стане, ако никой не отиде на срещата. Но ето че членовете на групата се бяха съгласили да се срещат всеки ден по същото време и Маги имаше чувството, че броят им ще нарасне значително. Всички се намираха под голям стрес, дори и тя самата. Свещениците в сградата й четяха литургия всяка сутрин и това даваше на деня й добро начало, каквото срещата на АА бе дала на този на Евърет. Преди да си легне вечер, Маги се молеше поне един час – или колкото успееше да издържи будна. Дните й бяха дълги, изтощителни и запълнени с тежка работа.
— Ще се видим утре – обеща Евърет и си тръгна.
Маги влезе в сградата, където живееше понастоящем. В коридора бяха запалени фенери с батерии и тя можеше да види къде стъпва, докато се качваше по стълбите. Замисли се за Евърет и все още мислеше за него, когато влезе в стаята, която споделяше с още шест монахини – всички те назначени като доброволки на различни длъжности в „Президио“. Тази вечер за пръв път от години Маги се почувства отчуждена от тях. Едната от два дни се оплакваше, задето не може да носи расото си. Беше го оставила в манастира, когато сградата се подпали от изтичане на газ и обитателите й избягаха, и бе пристигнала в „Президио“ по нощница и чехли. Оттогава не спираше да повтаря, че без расото си се чувства като гола. През последните няколко години Маги, от своя страна, бе отвикнала да носи своето и го бе облякла само вечерта на благотворителния бал, защото нямаше нито една рокля – само дрехите, с които работеше на улицата с бездомниците.
За пръв път през живота си Маги се почувства изолирана от останалите монахини. Не бе сигурна за причината, но сега те й се струваха някак ограничени. Умът й се връщаше към всички разговори, които бе водила с Евърет за това, че й харесва да е монахиня. Наистина й харесваше, но понякога останалите монахини, а на моменти дори и свещениците, здравата й лазеха по нервите. Понякога изобщо забравяше за тази подробност. Чувстваше се свързана не с друг, а с Господ и с тези клети души, с които работеше. Хората в религиозните ордени понякога я дразнеха, особено когато се чувстваха непогрешимо праведни или пък проявяваха тесногръдие по отношение на избора, който самите те бяха направили в живота.
В този момент обаче това, което я притесняваше, бяха собствените й чувства. Евърет я бе попитал дали някога се е съмнявала в призванието си. Не беше. И сега не се съмняваше. Изведнъж обаче й се прищя отново да поговори с него, да обменят философски разсъждения, да чуе някоя от забавните истории, които й разказваше. И това я безпокоеше. Не искаше да се привързва прекалено към никой мъж. Зачуди се дали другата монахиня не е права. Може би имаха нужда от раса, за да напомнят на останалите какви са и да запазят разстоянието помежду си. Между нея и Евърет определено не съществуваше никаква дистанция. В необичайните обстоятелства, при които живееха всички те, се създаваха силни приятелства, неразривни връзки и дори любовни истории. Маги искаше да бъде приятелка на Евърет, но определено не искаше да стане нещо повече. Повтори си го отново, докато миеше лицето си със студена вода, а после се отпусна на походното си легло и започна да се моли както всяка вечер. Не позволи мисълта за него да прекъсне молитвата й, но той продължаваше да броди в съзнанието й и тя трябваше да направи съзнателно усилие да го отпъди оттам. Това й напомни – сякаш би могла да забрави! – че е невеста на Бога и на никой друг. Принадлежеше единствено на Него. Така беше в миналото, така беше и сега и винаги щеше да остане така. И докато се молеше с особена страст, Маги най-после успя да изтласка образа на Евърет от съзнанието си и да запълни мислите си единствено с Исус Христос. Когато свърши с молитвата, въздъхна дълбоко, затвори очи и потъна в спокоен сън.