На път към залата, където бе настанена, Мелани се чувстваше изтощена до крайност. Това беше третият й ден на усилена работа във временната болница и макар че обичаше заниманията си там, трябваше да признае, макар и само за миг, че би било чудесно да си вземе гореща баня, да се настани в удобното си легло пред телевизора и да потъне в сън. Вместо това споделяше с още няколкостотин души една-единствена стая – шумна, претъпкана, воняща, с твърдо легло. Знаеше, че това ще продължи поне още няколко дни. Градът все още бе изцяло отрязан от останалия свят, така че нямаше начин да си тръгнат. Трябваше да извлекат най-доброто от положението си и тя не спираше да го повтаря на Джейк при всяко оплакване. Остана разочарована от постоянното му хленчене, а и през повечето време той изкарваше яда си не нея.
И Ашли не беше по-добра. Постоянно плачеше, повтаряше, че страда от синдрома на посттравматичен стрес, и искаше да си отиде вкъщи. Джанет също не бе възхитена от престоя им в хангара, но поне завързваше приятелства с хора, на които не спираше да приказва за дъщеря си, за да им покаже колко важна и специална е. На Мелани не й пукаше – отдавна беше свикнала. Майка й правеше същото, където и да отидеха.
Момчетата от групата й и импресариата бяха завързали многобройни приятелства с хора, с които постоянно се мотаеха наоколо и играеха покер. От цялата група Мелани и Пам бяха единствените, които работеха, така че Мелани почти не се виждаше с останалите.
Преди да влезе в хангара, тя си взе газирана вода с череши. Залата бе слабо осветена от фенерите с батерии, които нощем палеха в ъглите, но мракът все пак бе достатъчно гъст, за да се препънеш в леглата на хората или да паднеш върху някого, ако не внимаваш. Имаше хора, които спяха в спални чували по пътеките, други на походни легла, а едно или друго дете не спираше да плаче през цялата нощ. Мелани си проправи път към мястото, където бе настанен антуражът й – повече от дузина походни легла, поставени близо едно до друго, и спалните чували на някои от импресариата на пода. Леглото на Джейк се намираше точно до това на Мелани. Тя приседна на ръба и потупа голото рамо на Джейк, което се подаваше от спалния чувал. Той лежеше, обърнат с гръб към нея.
— Здравей, скъпи – прошепна тя в полуздрача.
Залата вече бе утихнала за през нощта. Хората си лягаха рано – бяха натъжени, уплашени, потиснати при мисълта за всичко, което бяха загубили, и нямаха какво да правят през нощта, затова си лягаха рано. Отначало Джейк дори не помръдна и Мелани реши, че е заспал, и се приготви да отиде до собственото си легло. Майка й я нямаше – беше отишла някъде. Докато Мелани се надигаше от леглото на Джейк, в спалния му чувал нещо се размърда и от него се показаха едновременно две глави – две лица с израз на стъписване и срам. Първото бе на Ашли, второто – на Джейк.
— Какво правиш тук? – в гласа му имаше гняв и изненада.
— Спя тук, ако не си забравил – отвърна Мелани, неспособна да проумее незабавно това, което виждаха очите й. А после изведнъж го проумя напълно. – Много мило – обърна се тя към Ашли, която й бе приятелка почти откакто се помнеше. – Наистина много мило. Каква гадост – и от двама ви – продължи тя, като говореше тихо, за да не чуят останалите.