— Защо не? – попита тя. В очите й заблестяха сълзи и бавно потекоха по бузите й. Всичко това й идваше прекалено много. Земетресението, разтърсило града, не бе нищо в сравнение с това, което щеше да се случи с тях съвсем скоро. – Нали си направил всичко друго. Изложил си се на риск и сега ще завлечеш всички ни заедно със себе си. – Дори не можеше да си представи какво ще каже на родителите си. След като веднъж тази история излезеше по вестниците, те щяха да бъдат ужасени и дълбоко засрамени. Сара лесно можеше да си представи, че ще се вдигне страхотен шум в пресата, а ако осъдеха Сет и го пратеха в затвора, скандалът щеше да стане още по-голям. Вестниците щяха да го лапнат като топъл хляб. Колкото по-високо си се изкачил, толкова по-страшно падаш, такова беше правилото. Лесно беше да се предвиди какво ще стане, осъзна тя, изправи се и започна да се разхожда из стаята. – Ще имаме нужда от адвокат, Сет, и то много добър.
— Ще се погрижа за това – каза той. Наблюдаваше я как застава до прозореца и се заглежда навън. Рамките на прозорците на съседите бяха паднали и все още лежаха на тротоара, осеян с разпръсната пръст и цветя. Хората бяха отишли в убежището в „Президио“, когато коминът падна, събаряйки покрива им, и никой не бе разчистил следите от разрушението. Щом веднъж нещата се нормализираха, целия град го чакаше голямо чистене. Това обаче не беше нищо в сравнение с кашата, с която трябваше да се справи Сет. – Съжалявам, Сара – прошепна той.
— Аз също – каза тя, обръщайки се към него. – Не знам дали това означава нещо за теб, но аз те обичам, Сет. Обичам те от мига, в който се запознахме. И все още е така, дори сега, когато знам всичко това. Просто не знам какво ще правим сега. И дали изобщо можем да направим нещо.
Не му каза, но не знаеше дали някога ще има сили да му прости за подлостта и задето притежаваше толкова малко почтеност – ужасяващо откритие за мъжа, когото обичаше. Щом Сет бе толкова различен от това, което мислеше тя, тогава какъв бе в действителност? Сега й се струваше непознат и наистина бе такъв.
— И аз те обичам – рече отчаяно той. – Толкова съжалявам. И през ум не ми мина, че някога ще се стигне до това. Не вярвах, че ще ни хванат.
Изрече го така, сякаш бе откраднал ябълка от някоя сергия или не бе върнал някоя книга в библиотеката. Сара започваше да се пита дали съпругът й изобщо осъзнава цялата сериозност на престъплението си.
— Не е там работата. Не става въпрос само за това дали теб ще те хванат. Става въпрос за това кой си и какъв човек си, какво си мислил, когато си извършвал тази измама. За риска, който си поел. Лъжата, в която си живял. Хората, които си бил готов да нараниш и измамиш – не само инвеститорите си, но и мен, и децата. Те също ще бъдат съсипани от цялата тази история. Ако отидеш в затвора, ще трябва да изживеят целия си живот със съзнанието какво си направил. Как ще те погледнат, когато пораснат един ден? Какво ще си помислят за баща си, когато разберат за тази измама?
— Ще разберат, че съм човек и че съм допуснал грешка – отвърна Сет тъжно. – Ако ме обичат, ще ми простят. И ти също.
— Може би не е толкова просто. Не знам как човек може да преодолее нещо такова – как ще го преживеем всички ние. Как се забравя, че човек, на когото си вярвал безрезервно, се е оказал лъжец, мошеник, крадец… измамник… как бих могла отново да ти повярвам някога?
Той не каза нищо, просто седеше и я гледаше. От три дни не се бе доближавал до нея – не можеше. Тя бе издигнала помежду им стена, висока три метра. Дори нощем в леглото им всеки се бе сгушвал на своята страна, оставяйки помежду им огромно празно пространство. Той не я докосваше, а тя не можеше да се застави да се пресегне към него – бе прекалено наранена и твърде много я болеше. Всичките й илюзии бяха рухнали. Изпълваше я безкрайно разочарование. Сет искаше тя да му прости, да го разбере и подкрепи, но тя не знаеше дали изобщо би могла да го направи, когато и да било. Болката й бе прекалено голяма.
Бе почти благодарна, задето градът е отрязан от останалия свят. Изпитваше нужда да асимилира случващото се, преди всичко да се стовари върху главите им. Но пък ако не беше земетресението, нищо от това нямаше да се случи. Сет щеше да върне парите на Съли, който щеше да подправи счетоводните си книги. А после в един или друг момент отново щяха да направят същото. Може би просто щяха да ги разобличат по-късно. Рано или късно щеше да се случи, така или иначе. Никой човек не бе чак толкова умен, че завинаги да се измъква с престъпления от такъв мащаб. Беше толкова просто, жалко и безчестно, чак смайващо.
— Ще ме напуснеш ли, Сара?