— Момчета, имате ли всичко, което ви трябва? – попита тя групата.
Всички кимнаха, потвърдиха, че е така, и започнаха да настройват инструментите си. Мелани забрави за Сара и се обърна към тях. Каза им какво иска да изпълни първо. Вече се бяха уговорили в какъв ред да бъдат песните тази вечер. Мелани щеше да изпее и последния си зашеметяващ хит.
Сара осъзна, че вече нямат нужда от нея, и се отправи към вратата. Часът бе четири и пет; щеше да закъснее с половин час за фризьорката. Щеше да извади късмет, ако успеят да й направят маникюра.
А може би нямаше да я огрее. Стигна едва до коридора пред балната зала, когато я спря една от членките на комитета. По петите й вървеше управителят на фирмата за кетъринг, която бяха наели. Беше изникнал проблем с ордьоврите – така и не бяха доставили омарите „Олимпия“, а тези, с които разполагаха, не бяха достатъчно пресни, така че Сара трябваше да избере нещо друго. Помисли си, че поне това решение е дребно – беше свикнала да се изправя пред далеч по-сериозни. Каза на жената от комитета да направи избора, стига само да не е хайвер или нещо, което ще съсипе бюджета им, след което влетя в асансьора, мина тичешком през фоайето и поиска от служителя да докара колата й. Беше я оставил паркирана съвсем наблизо – очевидно големият бакшиш, който му бе дала рано тази сутринта, бе свършил чудесна работа. С остър завой излезе на „Калифорния стрийт“, зави наляво и се устреми към „Ноб хил“. Петнадесет минути по-късно вече влизаше във фризьорския салон и останала без дъх, се извиняваше за закъснението си. Часът бе четири и тридесет и пет, а тя трябваше да си тръгне не по-късно от шест. Бе се надявала да успее до пет и четиридесет и пет в най-лошия случай, но сега бе изключено това да стане.
Стилистите в салона знаеха, че тази вечер е големият благотворителен бал, и бързо я настаниха на стола. Донесоха й искряща минерална вода, а после и чаша чай. Маникюристката се зае с нея веднага щом измиха косата й, а после фризьорката внимателно я издуха.
— И така, какво представлява Мелани Фрий в действителност? – попита фризьорката, надявайки се да чуе някоя пикантна клюка. – Джейк с нея ли е?
— Да – отвърна дискретно Сара. – Мелани изглежда много приятно хлапе. Сигурна съм, че довечера ще бъде страхотна.
Затвори очи и отчаяно се опита да се отпусне. Очакваше я дълга и – поне така се надяваше – успешна вечер. Нямаше търпение да започне.
Докато завиваха косата на Сара в елегантен френски кок, закрепен със звезди от малки изкуствени диаманти, Евърет Карсън се регистрираше в хотела. Ръстът на Евърет достигаше впечатляващите метър и деветдесет сантиметра. Бе роден в Монтана и все още приличаше на каубоя, който бе някога като млад – висок и слаб, с коса, която бе съвсем малко по-дълга от обичайното и изглеждаше несресана. Носеше дънки, бяла тениска и нещо, което самият той наричаше „късметлийските ми каубойски ботуши“. Стари, раздърпани и удобни, те бяха изработени от черна гущерова кожа и представляваха най-ценното му притежание. Евърет съвсем сериозно смяташе довечера да ги носи заедно със смокинга, който списанието му бе взело под наем специално за събитието. Той показа на администрацията журналистическата си карта, служителката се усмихна и каза, че го очакват.
Хотел „Риц-Карлтън“ бе далеч по-изискан от местата, където Евърет отсядаше обикновено. Все още беше новак в сегашната си работа и в списанието. Бе дошъл, за да отрази благотворителния бал за „Скууп“ – едно от холивудските клюкарски издания, но преди това бе прекарал години като военен журналист в „Асошиейтид прес“. След като напусна световноизвестната агенция, той си даде една година почивка, но вече му трябваше работа, затова прие тази. Бе се присъединил към списанието само преди три седмици и досега бе отразил два рок концерта и една пищна холивудска сватба. Тазвечершният бал бе второто му благотворително събитие.
Работата определено не му допадаше – с всички тези смокинги, които постоянно трябваше да носи, вече започваше да се чувства като сервитьор. Липсваха му ужасните условия, с които бе свикнал във военните зони и в които се бе чувствал на мястото си цели двадесет и девет години – времето, през което бе работил в „Асошиейтид прес“. Съвсем наскоро бе навършил четиридесет и осем и когато остави раздърпаната чанта, която го бе придружавала по целия свят, на пода на малката добре обзаведена стая, се опита да изпита благодарност за условията, които представляваха огромно подобрение в сравнение с предишния му начин на живот. Може би, ако затвореше очи, щеше да успее да си представи, че отново е в Сайгон, Пакистан или Ню Делхи… Афганистан… Ливан… Босна по време на войната… Не спираше да се пита как е възможно човек като него да свърши тук, обикаляйки по благотворителни балове и венчавки на знаменитости – жестоко и необичайно наказание, което бе в разрез с цялата му същност.