— Благодаря – каза той на служителката, която го бе завела до стаята му.
На бюрото бе оставена брошура за родилното отделение и репортерски пропуск за „Бала на най-малките ангелчета“, за който Евърет не даваше и пукната пара. Въпреки това обаче щеше да си свърши работата. Бе дошъл, за да снима знаменитостите и да отрази представлението на Мелани. Редакторът му бе казал, че този материал е много важен, и ето го тук.
Извади от хладилника в барчето бутилка лимонада, отвори я и отпи. Стаята предлагаше изглед към сградата от другата страна на улицата и всичко отсреща бе елегантно и безупречно поддържано. Прекалено изискано. Евърет копнееше за звуците и миризмите на запуснатите мърляви дупки, в които бе спал цели тридесет години, за миризмата на бедност, която се стелеше над задните улички на Ню Делхи, и за всички екзотични места, където го бе водила кариерата му в продължение на три десетилетия.
— Отпусни се, Ев – каза сам на себе си на глас, включи телевизора на Си Ен Ен, седна на долния край на леглото и извади от джоба си сгънато парче хартия.
Беше го принтирал от интернет, преди да излезе от офиса в Ел Ей. Днес трябва да е щастливият ми ден, каза си той. Сбирката щеше да се състои само на една пресечка от хотела, в църква, наречена „Старата Света Богородица“. Започваше в шест, щеше да продължи един час и той щеше да успее да се върне в хотела навреме за началото на бала. Това означаваше, че ще трябва да отиде на срещата в смокинг, за да не губи после време да се облича – не искаше никой да се оплаче от него на редакторите му. Работеше в списанието прекалено отскоро, за да си позволи да пести време, действайки по най-ефективния и кратък начин. Винаги го беше правил и му се беше разминавало. Само че тогава пиеше. Тази работа представляваше ново начало и той не искаше да престъпва границите на позволеното. Все още не. Засега щеше да се държи като добро момче, отговорно и честно.
Струваше му се, че се е върнал в детската градина. След всички тези години, през които бе снимал издъхващи войници в окопите, отразяването на някакъв благотворителен бал в Сан Франциско му се струваше отвратителна загуба на време, при все че имаше хора, на които много би им харесало. За нещастие той не бе от тях. За него тазвечершната работа представляваше само едно огромно мъчение.
Евърет въздъхна, допи лимонадата, запрати бутилката в кошчето, смъкна дрехите си и влезе под душа. Допирът на водата до кожата му го накара да се почувства освежен. Денят в Ел Ей беше много горещ, а времето в Сан Франциско – топло и задушно. В стаята имаше климатична инсталация и той се почувства по-добре, когато излезе от банята. Каза си, че трябва да спре да се оплаква от живота си, и започна да се облича. Реши да извлече максимално удоволствие от сегашните обстоятелства, и се почерпи с шоколадчетата на нощното шкафче и една бисквита от барчето. Застана пред огледалото, завърза вратовръзката си и облече сакото на взетия под наем смокинг.
— Мили боже, приличаш на музикант… или на джентълмен – рече той ухилен. – Или не… на сервитьор… е хайде, да гледаме да не се увличаме.
Евърет Карсън беше дяволски добър фотограф и дори бе печелил „Пулицър“. Някои от снимките му бяха стигнали чак до кориците на списание „Тайм“. Беше си изградил име в бизнеса – име, което за известно време бе съсипал заради алкохолизма си, но поне това сега се беше променило. Бе прекарал шест месеца в рехабилитационна клиника и още пет – в един ашрам*, където се мъчеше да проумее какво иска да прави с живота си оттук нататък. Смяташе, че вече го е разбрал. Бе приключил с пиенето веднъж завинаги – просто нямаше друг начин. Бе стигнал до дъното в деня, в който едва не бе умрял в един долнопробен хотел в Банкок. Тогава проститутката, която бе повикал, спаси живота му и му помогна да го запази, докато пристигне „Бърза помощ“. Един от колегите му журналисти го натовари на първия самолет за Щатите.
[* Ашрам – в индуизма: място за уединение, вглъбяване и духовно развитие. – Б.ред.]
Като пристигна там, Евърет установи, че от „Асошиейтид прес“ са го уволнили, задето не е отразявал събитията в Банкок почти три седмици и е пропуснал всичките си срокове за стотен път тази година.
Съвсем скоро щеше да рухне, затова въпреки нежеланието си отиде в рехабилитационната клиника. Първоначално се съгласи да остане там само тридесет дни, но едва след пристигането си осъзна колко зле са нещата в действителност. Беше изправен пред един прост избор: или да изтрезнее, или да умре. Така че остана в клиниката не един, а шест месеца и избра да изтрезнее, вместо да умре по време на следващия запой.