— Да, мамо.
— Господин Братиган давал ли ти е и други неща?
— Мамо, той се казва Бротиган.
Тя се намръщи срещу отражението си в прозореца… или по-скоро се беше намръщила срещу неговото отражение в прозореца.
— Не ме поправяй, Боби. Давал ли ти е нещо друго? Боби помисли. Няколко безалкохолни бири, веднъж сандвич или закуска от хлебарницата, в която работеше майката на Съли, но никакви други подаръци. Беше му дал само книгата — най-хубавият подарък, който беше получавал.
— Ами, не. Защо ще го прави?
— Не знам. Но все пак не разбирам защо човек, с когото едва се познаваш, ще ти подарява книга за рождения ден. — Тя въздъхна, скръсти ръце под малките си гърди и продължи да гледа през прозореца в стаята на Боби. — Каза ми, че е работел на щатска длъжност в Хартфорд, но вече се е пенсионирал. И на теб ли е казал това?
— Да, нещо подобно. — Всъщност Тед не беше казвал къде е работил, а и Боби не се беше сещал да го попита.
— Каква точно щатска работа? В кой отдел? Към здравеопазването ли? Към комисията по транспорта? Към отдела на ревизорите?
Боби поклати глава. Какво, по дяволите, означаваше ревизор?
— Обзалагам се, че е преподавал — рече тя замислено. — Говори така, сякаш е бил учител, нали?
— Да, нещо такова.
— Има ли хоби?
— Не знам. — Той наистина обичаше да чете много. Два от трите хартиени плика бяха пълни с неподвързани книги, повечето от които изглеждаха много трудни за четене.
Фактът, че Боби не знаеше нищо за миналото на новия им съсед, сякаш я успокои. Тя вдигна рамене.
— Продължавай да четеш. Все пак е само една книга, и то неподвързана.
— Той каза, че може да ми намери работа, но засега не сме говорили за това.
Майка му рязко се обърна.
— За каквато и работа да ти говори, първо ще дойдеш да ме попиташ. Разбра ли?
— Да, разбира се. — Нейната напрегнатост го изненада и обезпокои.
— Обещай.
— Обещавам.
— Това е голямо обещание, Боби.
Той постави ръка на сърцето си.
— Давам обещание на майка си в името на Бог.
Това обикновено вършеше работа, но този път тя не беше доволна.
— Той някога… Правил ли е той… — Тя млъкна и изглеждаше нехарактерно за нея много разтревожена. Понякога децата изглеждаха точно така, както когато госпожа Брамуел ги изпращаше на дъската, за да подчертаят съществителните и глаголите от някое изречение, и те не успяваха.
— Дали е правил какво, мамо?
— Няма значение! — отговори тя остро. — Излез навън, Боби. Иди в парка или в къщата „Стърлинг“. Омръзна ми да те наглеждам.
„Тогава защо постоянно влизаш тук? — помисли си той, но, разбира се, не го каза. — Аз не ти преча, мамо. Аз не ти преча!“
Боби сложи „Повелителят на мухите“ в задния си джоб и се запъти към вратата. Когато беше на прага, той спря и се обърна. Тя все още стоеше на прозореца, но сега го наблюдаваше. Лицето й обикновено не изразяваше обич. В повечето случай той забелязваше (и то не винаги) симпатия.
— Мамо? — Той мислеше да попита дали може да получи половин долар. С тези петдесет цента щеше да си купи сода и два хотдога в ресторантчето на „Колонията“.
Тя направи номера със стискането на устни и той веднага разбра, че днес няма да яде хотдог.
— Дори и не питай, Боби. Дори не си и помисляй! — „Дори не си и помисляй!“ беше една от любимите й фрази. — Тази седмица получих куп сметки, така че гледай очите ти да не блестят, когато говориш за пари.
Тя не беше получила куп сметки за плащане, въпреки това нищо не можеше да се направи. Боби беше видял сметката за електричеството и тази за наема, която майка му беше платила миналата седмица на господин Монтелеоне. Също така тя не можеше да го обвини, че ще трябва да му купува нови дрехи, защото учебната година завършваше, а не започваше. Всичко, което беше поискал от нея, бяха пет долара, за да отиде в къщата „Стърлинг“, и въпреки че тя знаеше, че в сметката влизаха плуване и бейзбол плюс застраховката, продължаваше да мърмори. Ако не ставаше въпрос за майка му, той би си помислил, че си има работа със скъперник. Въпреки всичко не можеше да й каже какво мисли. Всеки път, когато заговаряха за пари, разговорът им се превръщаше в кавга и всеки път, когато той се опитваше да й противоречи на тази тема, тя изпадаше в състояние близко до истерията. Когато това ставаше, тя се плашеше от самата себе си.
— Всичко е наред, мамо — засмя се Боби.
Тя също му се усмихна и след това кимна към буркана с надпис „Фонд Колело“.