— Не мога. Нямам пукната пара — отвърна Боби и това си беше истина (като изключим седемте долара, скътани в буркана за колелото). Беше чул едно момче в училище да говори, че филмът бил страхотен, но на него не му беше харесала идеята, че скорпионите забиват жилата си, когато умират, и че бяха прогонили всички хора от Мексико Сити.
Предпочиташе да отиде при Тед и да си поприказват за „Повелителят на мухите“.
— Нямаш пукната пара — повтори тъжно Съли. — Бих те черпил, но имам само трийсет цента.
— Не се притеснявай. А къде ти е топчето?
— Счупих го — отвърна още по-тъжно той. — Предполагам вече е в рая на топчетата.
Боби се засмя. Рай на топчетата. Това беше прекрасна идея.
— Ще си купиш ли ново?
— Съмнявам се. Харесал съм си един комплект с фокуси На кутията пише, че вътре има шейсет различни фокуса. Знаеш, че нямам нищо против да стана магьосник, когато порасна, Боби. Да пътувам по карнавалите или с някой цирк, да се обличам в черно и да нося цилиндър на главата. Ще вадя зайци и какви ли не други глупости от шапката си.
— Зайците сигурно ще я осерат цялата — рече Боби.
— Въпреки това ще съм едно страхотно копеленце! — засмя се Съли. — Би ми харесало! — Той се изправи. — Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш? Може и да успееш да се промъкнеш покрай Годзила.
Стотици деца ходеха на съботните прожекции в „Емпайър“, които се състояха от осем или девет анимационни филмчета, от преглед на предстоящи премиери и филмови новини. Госпожа Годлоу полудяваше, докато успееше да ги накара да застанат мирно на опашката и да пазят тишина. Всеки път се чудеше защо децата, които в училище са толкова дисциплинирани, в събота следобед стават неуправляеми. Също така беше възмутена от факта, че поне една дузина деца се опитваха да се представят за по-малки от дванайсет години, за да не плащат. Ако й беше разрешено, госпожа Г. щеше да иска свидетелство за раждане и преди съботните прожекции, както правеше преди забранените филми с Бриджит Бардо. Тъй като нямаше право да го прави, тя просто викаше: „Коя година си роден?“ на всички деца, които бяха по-високи от метър и двайсет. При цялата тази суматоха човек можеше спокойно да се промъкне покрай нея, а и на съботните прожекции нямаше контрольор на билетите в салона. Но днес Боби не искаше да гледа скорпиони. През последната седмица се беше сблъскал с по-истински чудовища, някои от които приличаха на него.
— Не, ще ми се да се поразходя малко — рече.
— Добре. — Съли-Джон изтърси белите цветчета от черната си коса и после погледна към Боби. — Кажи ми, че съм едно късметлийско копеленце, Боб.
— Съли, ти си едно късметлийско копеленце!
— Супер! — Той подскочи и замахна с ръка. — Такъв съм си аз! Едно късметлийско копеленце днес, а утре — едно страхотно копеленце илюзионист!
Боби се облегна на пейката с протегнати крака. Засмя се. Съли изглеждаше толкова смешен, когато тръгваше към киното.
Съли направи няколко крачки, но после се спря и се обърна.
— Знаеш ли? Когато идвах насам, видях няколко много странни мъже.
— И какво им беше странното? Той поклати глава малко объркан.
— Не знам — отговори замислено. — Всъщност наистина не знам. — После се обърна и продължи, като си тананикаше „На бала“. Това му беше любимата песен. Боби също я харесваше. Въобще Дани и младоците бяха страхотна група.
Той отвори книгата, която му беше дал Тед, и отново прочете последните няколко страници, онази част, в която се появяваха възрастните. Отново се зачуди — тъжен или весел край? — и забрави за Съли-Джон. По-късно си спомни, че ако Съли-Джон беше споменал, че странните мъже са били облечени в жълти палта, нещата щяха да са съвсем различни.
— Уилям Голдинг е написал нещо, което обяснява края на книгата. Искаш ли още една бира, Боби?
Боби поклати глава. Изобщо не си падаше по безалкохолната бира. Пиеше я само от учтивост, когато беше с Тед. Отново седяха на масата в кухнята, кучето на госпожа О’Хара продължаваше да лае (доколкото си спомняше Боби, Баузър никога не беше преставал да лае) и Тед пак пушеше своите любими „Честърфийлд“. След като се прибра от парка, Боби се промъкна вкъщи, за да види, че майка му е задрямала, и вече по-спокоен се качи на третия етаж, за да попита Тед за края на „Повелителят на мухите“.
Тед тръгна към хладилника… и после се спря. Стоеше до хладилника и се взираше замислено в пространството. После Боби щеше да си даде сметка, че в този момент за пръв път беше забелязал, че има нещо странно в него и състоянието му се влошава.
— Хората ги усещат интуитивно — изрече той с обичайния си глас, сякаш нищо не бе станало. Говореше ясно и Боби чу всяка една от думите му.