Какво общо имаше между ковчега на Пагано и старите му приятели? Може би си беше спомнил за тях, защото Пагс малко приличаше на Боби. Косата на Боби беше червена, а тази на Пагс — черна, но и двамата бяха слаби… Имаха и сходни черти на лицето. Или се беше сетил За тях, защото когато някой умре, хората се сещат за миналото.
Сега вече шевролетът му се движеше с двайсет километра в час. Напред колите почти бяха спрели, но Съли Не забелязваше. По радиото продължаваха със стари песни, а той си мислеше за това как бяха влезли в църквата с Дийфенбейкър, как се приближаваха към ковчега на Пагано, докато отстрани пееха траурни химни. Сега над трупа на Пагс звучеше „Спи в мир“. Това беше Пагс, който обичаше да седи с часове до своята картечница 50-ти калибър и да свири на хармоника в джунглата.
И най-малката прилика с Боби Гарфийлд изведнъж изчезна, когато Съли погледна трупа в ковчега. В погребалното бюро си бяха свършили работата добре, но не бяха успели да скрият подпухналото му лице от диетата, която обикновено предписваха в подобни случай. По списанията не пишеха за тази диета, но той знаеше, че в нея влиза лечение с химиотерапия и всичкия чипс, който можеш да изядеш.
— Спомняш ли си хармониката? — попита Дийфенбейкър.
— Помня — отвърна Съли. — Помня всичко. — Последните му думи прозвучаха някак странно и Дийфенбейкър го погледна.
За момент Дийф заприлича на Съли на войника от джунглата, когато Маленфант, Клемсън и останалите идиоти ги бяха вкарали в засадата и адът се беше стоварил над главите им… Онази седмица беше ужасна. Искаха да забравят всичко — виковете в нощта, внезапния смъртоносен огън и подпалените хеликоптери, които паднаха от небето. Хеликоптерите падаха, глупако! А малките мъже в черни пижами започнаха да стрелят по отрядите „Делта 2-2“ и „Браво 2-1“ веднага щом американците излязоха на поляната между дърветата. Съли тичаше до Уили Шърман, а пред него беше лейтенант Пакър. После улучиха Пакър в главата и пред Съли вече нямаше никого. От лявата му страна бягаше Маленфант и не спираше да крещи със своя писклив глас: „Хайде, стреляйте, копелета! Убийте ме, скапани копелдаци! Не можете дори това да направите, шибаняци нещастни!“ Пагано тичаше зад тях, а до него беше Слокъм. Имаше и няколко момчета от отряд „Браво“, но той си спомняше по-ясно онези от „Делта“. Уили Шърман викаше предимно своите хора, но повечето от тях отстъпиха назад. Хората от „Делта 2-2“ обаче не се връщаха назад — Там бяха Клемсън, Воленски и Хакърмайер. Съли се учуди, че си спомня имената им. Спомняше си имената им и миризмата от онзи ден. Миришеше на керосин и джунгла. Спомняше си синьото небе между дърветата над него, а малките копеленца продължаваха да стрелят от всички страни. Как можеше да забрави как стреляха тези малки мръсници? Маленфант продължаваше да крещи: „Застреляйте ме! Не можете, нали! Защото сте шибани слепци! Хайде, ето ме тук! Скапани слепи педали! Ето ме тук!“ Мъжете в свалените хеликоптери също крещяха. Всичко около тях беше в пламъци и дим. Те изгасиха пламъците и започнаха да ги изваждат. Това, което вадеха от горящите хеликоптери, трудно можеше да бъде наречено човешки тела. От пръстите им се издигаше пара. Когато ги хващаха, в ръцете им оставаха части от обгорената им плът. Откъсваха се така, както се бели препечената кожа от току-що опечена пуйка, за да открие отдолу разтопената мазнина, а ужасната миризма на джунгла и керосин продължаваше да изпълва въздуха. За подобни неща не можеше да разкажеш на доктор Конрой. Всичко това наистина се беше случило и беше направо една огромна сензация, както обичаше да казва Ед Съливан. Всичко се случваше пред очите му и единственото нещо, което оставаше на човек, беше да се опита да го надживее.
Такава беше онази сутрин. Такива бяха хеликоптерите и всичко това трябваше да бъде запазено по някакъв начин. Когато по-късно същия ден бяха отишли в скапаното село и още усещаха миризмата на изгоряла плът, старият лейтенант беше мъртъв, а няколко човека — Рони Маленфант и неговите хора, ако трябва да бъдем съвсем точни — бяха откачили. Дийфенбейкър беше новият лейтенант и изведнъж беше станал шеф на една дузина полудели мъже, които искаха да убият всеки — деца, стари жени, стари мамасан с червени китайски гуменки.
Хеликоптерите се бяха разбили в десет часа. Точно в два часа и пет минути Рони Маленфант удари една старица в корема с приклада, след това заяви, че има намерение да й отреже главата. После в четири часа и петнайсет минути целият свят беше избухнал в лицето на Джон Съливан. Това беше най-важният ден в провинцията Донг Ха, най-голямата сензация.