Старата мамасан не отговаряше. Никога не го правеше, но Съли виждаше в погледа й, че знае какво доказва това: хората бяха смешни, децата говореха какви ли не глупости, победителите никога не се отказваха, а загубеняците никога не печелеха. И Господ да благослови Америка.
— Както и да е. Цяла седмица виетнамците ни преследваха и беше ясно, че затягат обръча около нас, че се приближават с всяка изминала минута. Ние продължавахме да даваме жертви и не можехме да спим през нощта заради ракетите, и хеликоптерите и партизаните в джунглата. И после те хващаха… От джунглата изскачаха двайсет от тях и после отново изчезваха. Изскачаха и изчезваха. Просто така…
Съли облиза устните си. Устата му беше пресъхнала. Сега вече съжаляваше, че е отишъл на погребението на Пагс. Той беше добър човек, но не си заслужаваше заради него отново да изживее спомените.
— Взимаха гранатомети и заставаха откъм фланговете ни. По десетина души се нареждаха в редица като малки деца, застанали пред чешмичката в училище, и когато получеха заповед, зареждаха снарядите и хукваха към нас. Така нападаха врага, тоест нас. Докато тичаха към нас, стреляха с гранатометите си и снарядите се стоварваха върху нас. Тогава все се сещах за онова, което ни беше казал човекът, който живееше на третия етаж в къщата на Боби Гарфийлд, докато ние си играехме на поляната отпред. Ставаше въпрос за някакъв играч на «Доджърс». Тед каза, че този човек бил толкова бърз, че можел да удари прелитаща муха пред мястото на кетчъра и после да изтича дотам и сам да хване топката, която е хвърлил. Това някак ме нервираше.
Да. Така се чувстваше и сега. Страхуваше се като хлапе, което правеше грешката да си разказва истории за духове в тъмното.
— Стреляха по същия начин и когато хеликоптерите паднаха на поляната. Можеш да ми вярваш. — Въпреки че това не беше самата истина. Партизаните ги нападнаха сутринта и след това не спряха да стрелят. Както казваше Мимс, усилиха звука до максимум. Стрелбата от храсталака от лек дъждец се беше превърнала в порой.
В жабката на колата имаше една кутия цигари, които Съли пазеше за спешни случаи и прехвърляше от кола в кола. Цигарата, която беше взел от Дийфенбейкър беше събудила тигъра и сега Съли се пресегна през мамасан, отвори жабката и извади кутията. Цигарите имаха странен вкус, но това не беше проблем. Той искаше точно това.
— Две седмици на непрестанен огън и преследване — каза й той и натисна запалката на колата. — Бягай и не се обръщай да търсиш скапаната северновиетнамска армия, която винаги имаше прекрасни идеи за теб. Продължавахме да даваме жертви. Както обикновено нямаше помощ от въздуха. Самолетите никога не бяха там, където трябваше да бъдат. И колкото повече войници се присъединяваха към нас, толкова по-зле ставаше. Спомням си, че един от хората на Уили — казваше се Хейвърс или Хейбър, нещо такова — го улучиха в главата. Той падна на пътеката с отворени очи все едно искаше да каже нещо, а по лицето му се стичаше кръв от дупката, която бяха направили точно тук… — Съли постави пръст на слепоочието си. — … Ние не мислехме, че е жив, а камо ли да се опитва да говори. После се случи онова с хеликоптерите… Беше като сцена от някакъв филм. Целият този дим и стрелбата. Бум-бум-бум-бум. После влязохме в селото ви, както ти е известно. Насред улицата имаше кухненски стол с червена седалка и метални крака. Всичко изглеждаше отвратително… Съжалявам, но беше така и не си струваше да живееш там, а камо ли да умираш за такова място. И вашите виетнамци не искаха да умират на такова място, и защо ще искат да го правят? Миришеше на лайна, но всичките ви села миришеха така. Така съм го запомнил. Въпреки всичко не ми пукаше от миризмата. Най-силно впечатление ми беше направил столът. Този стол казваше достатъчно.
Съли извади запалката и изведнъж си спомни, че седи в колата си. Можеше да пуши в тази кола, въпреки че беше чисто нова — по дяволите, все пак той беше собственикът — но ако някой от подчинените му надушеше, че шефът е пушил в колата, което беше забранено за останалите, щеше да стане голям проблем. Трябваше да извървиш пътя и да си кажеш каквото имаш да казваш, за да спечелиш уважението на другите.