«Откъде, по дяволите, се взе това?» — помисли си Съли, а после жената, която приличаше на Каръл Джърбър, изпищя. Вдигна ръце към косата си, но после ги отпусна безжизнени до тялото. Така беше направила мамасан, когато беше излязла от скапаната си колиба на скапаната улица в скапаното село в провинция Донг Ха. По лицето й се стичаше кръв и бялата й блуза изведнъж стана на червени петна.
— Каръл? — каза глупаво Съли. Тя залитна напред, а очите й продължаваха да бъдат широко отворени. Тогава Съли разбра, че я беше ударил безжичен телефон. Телефонът беше паднал от небето и един Господ знае от каква височина.
Тя направи още една крачка, подпря се на тъмнозеления буик пред нея и започна да се свлича към земята. Приличаше на подводница, която бавно се потопява, и вместо перископ от главата й стърчеше антената на безжичния телефон.
— Каръл? — прошепна той, но това не беше тя. Нито една жена, която е познавал от дете или с която е спал, не заслужаваше да умре от паднал от небето безжичен телефон.
Хората наоколо започнаха да крещят. Задаваха предимно някакви въпроси. Натискаха клаксоните на колите си. Форсираха двигателите сякаш имаше къде да избягат. Включи се алармата на някаква кола. Някой изстена от болка или от изненада.
На покрива на буика остана само бяла трепереща ръка. На китката й се виждаше бяла превръзка. Ръката с превръзката бавно се скри от погледа на Съли. Жената, която приличаше на Каръл, се опита да се хване за ръба на колата, но после пръстите й изчезнаха. От небето падна още нещо свистящо.
— Скрийте се! — извика Съли. — Веднага се скрийте, по дяволите!
Свистенето се усилваше неимоверно силно, докато най-сетне падащият предмет удари покрива на буика, който хлътна надолу. От небето беше паднала микровълнова печка.
Навсякъде около Съли сега се чуваше свистене от падащи предмети. Все едно беше насред земетресение, което обаче се случваше някъде над него, а не на земята. Наоколо се изля дъжд от различни списания. С разтворените си страници те приличаха на умрели птици. Вляво от него стол се стовари върху фургон. Предното стъкло на форда се пръсна на малки парченца. Столът отскочи и падна пред капака на фургона. Пред тях по платната от небето падаха портативен телевизор, пластмасова кошница, няколко фотоапарата и пластмасови чинии. След чиниите надолу полетя нещо, което наподобяваше бейзболна бухалка.
Младежът с мотоциклета не искаше да гледа повече. Той се затича между колите, като се опитваше да не закача страничните огледала, а едната си ръка държеше над главата, сякаш валеше пролетен дъжд. Съли си помисли, че младежът щеше да е по-защитен, ако си беше сложил каската на главата. Разбира се, когато започнат да падат разни предмети от небето, е нормално човек да се държи неадекватно.
Сега падаше нещо друго. Приближаваше се все повече и повече. Със сигурност този предмет беше много по-голям от микровълновата печка. Този път звукът не приличаше на предишното свистене, а по-скоро наподобяваше падащ самолет или хеликоптер, дори цяла къща. Във Виетнам Съли винаги беше наблизо, когато подобни неща падаха от небето. Страшното сега беше, че в свистенето имаше нещо музикално.
Отгоре падаше роял. Беше бял. Беше от роялите, на който очакваш да седне някоя висока жена, облечена в черно, и да свири «Ден и нощ». Бял роял падаше от небето в Кънектикът. Превърташе се. Клавишите му потракваха. Слънцето се отразяваше в позлатените педали. Сянката му на асфалта беше напълно безформена.
Роялът падаше сякаш по-бавно и вибрираше като че ли падаше в тунел. Падаше точно към Съли. Безформената му сянка започна да се смалява.
— Бягайте! — извика той и започна да тича. — Бягайте!
Първо падаше роялът. Неотлъчно го следваше бялата пейка, а след нея като опашка на комета се носеха нотни листове. Плочи, старо жълто палто с цвят на прах, автомобилна гума, скара за барбекю, чаша за чай и шкаф за документи летяха надолу след рояла.
— Ще ме черпиш ли една цигара? — беше попитал Съли в алеята до погребалното бюро, където Пагс лежеше в ковчега си. — Никога не съм пушил «Дънхил».
— Както кажеш. — Дийфенбейкър изглеждаше изненадан, сякаш никога досега не са му искали цигара.
Съли все още си спомняше Дийфенбейкър, който стоеше до преобърнатия стол насред улицата: колко беше блед, как трепереха устните му, как дрехите му все още миришеха на дим и на гориво. Дийфенбейкър гледаше ту Маленфант, ту старата жена, ту другите, които стреляха напосоки към колибите, ту Мимс, който беше разстрелял плачещото хлапе. Спомняше си как Дийф погледна лейтенант Шърман, но не намери помощ в погледа му. Не беше забравил и как Слокъм гледаше Дийф, новия лейтенант след смъртта на Пакър. И накрая Дийф беше погледнал Слокъм. Слай Слокъм не беше офицер и никога нямаше да бъде. Слокъм беше обикновен войник, който си мислеше, че «Реър Ърт» са чернокожи. Беше обикновен човек, но беше готово да направи това, което другите бяха неспособни да сторят. Слокъм беше обърнал поглед към Маленфант, Пийсли, Клемсън, Мимс и останалите, чиито имена Съли вече беше забравил. После отново беше погледнал Дийфенбейкър. Имаше шест или най-много осем човека, които бяха loco. Слокъм гледаше Дийфенбейкър и го питаше с очи: «Какво искаш? Казвай, сега ти си шефът.»