— Мисля, че през онзи ден Слокъм спаси душите ни — продължи Дийфенбейкър. — Нали знаеш, че се самоуби? Да. През осемдесет и шеста.
— Мислех, че е умрял при злополука.
— Ако смяташ, че да се забиеш в парапета на мост със скорост сто километра в час, когато по пътя няма почти никакви коли, е злополука, значи е така.
— Какво става с Маленфант? Знаеш ли?
— Ами, той никога не идва на сбирките, но знам, че е още жив. Анди Бриниган го видял в Южна Калифорния.
— Таралежа?
— Да, Таралежа. И знаеш ли къде го видял?
— Не, разбира се, че не.
— Това направо ще те изуми, Съли-Джон. Бриниган е от Дружеството на анонимните алкохолици. Твърди, че това спасило живота му, и може би е прав. Преди пиеше като луд. Пиеше повече от всеки от нас. Ако кажа, че пиеше повече от всички нас, взети заедно, няма да сбъркам. Ходи на срещи с пияндета през целия ден. Заема някаква длъжност в групата и помага и на други. Всяка година си правят национална среща. Миналата година пияниците се събраха в Сан Диего. Петдесет хиляди пияндета се събраха в централната градска зала в Сан Диего и започнаха да се молят. Можеш ли да си представиш?
— Горе-долу — отвърна Съли.
— Скапаният Бриниган поглежда наляво и кого мислиш вижда? Рони Маленфант. Не чува добре гласа му, но това е той. След края на срещата той го хванал и двамата отишли да пийнат по едно. — Дийфенбейкър замълча. — Предполагам и алкохолиците правят така. Пият лимонада или кола, или там нещо такова. Маленфант разправя, че от две години не пие, че е чист, че е намерил нов смисъл на живота си, като се е посветил на Бога. Таралежът го пита дали е стигнал до пето ниво и дали е изповядал греховете си от едно време. Без да го поглежда Маленфант отговаря, че го е направил още преди година и това много му помогнало.
— Я виж ти! — рече Съли и се изненада на яростта в гласа си. — Старата мамасан ще се радва да разбере, че Маленфант е преживял случилото се. Ще й кажа следващия път, когато я видя. — Той все още не знаеше, че ще се срещне с нея по-късно същия ден.
— Непременно го направи.
Те продължиха да седят. Съли помоли Дийфенбейкър за още една цигара и той му даде. После отново я запали със зипото. Иззад ъгъла се чуваха гласове и тих смях. Погребението на Пагс беше свършило. А някъде в Калифорния Рони Маленфант четеше дебелата черна книга с кръст на нея и се опитваше да влезе във връзка с висшата сила, която наричаше Бог. Може би и Рони щеше да има група с алкохолици, на които да помага. На Съли му се искаше Рони да е мъртъв. Съли искаше виетнамците да бяха разстреляли Рони Маленфант още там във Виетнам. С неговата торбичка и две тестета карти, с приклада му, с разкрачените крака над старата жена, облечена в зелени панталони и оранжева риза.
— Като начало можем да си зададем въпроса защо бяхме във Виетнам? — рече Съли. — Не искам да звуча философски, но ти разбра ли защо?
— Кой е казал следното: «Този, който не се учи от миналото, е прокълнат да го изживее още веднъж?»
— Ричард Доусън, водещият на семейното шоу.
— Майната ти, Съливан.
— Не знам кой го е казал. Има ли значение.
— По дяволите! Разбира се, че има — отговори Дийфенбейкър. — Защото ние никога не излязохме. Никога не излязохме от джунглата. Нашето поколение умря там.
— Това ми звучи малко…
— Малко какво? Малко претенциозно? Добре. Малко глупаво? Добре. Малко себелюбиво? По дяволите, така е! Но това сме ние. Какво направихме ние след Виетнам, Съли? Какво направиха тези, които протестираха, и другите, които си седяха вкъщи?
Лицето на новия лейтенант леко почервеня. Изглеждаше като човек, който е намерил своето конче-люлка и не може да направи нищо друго, освен да се качи на него. Той вдигна ръка и започна да свива пръстите си и да изброява така, както Съли беше направил преди малко.
— Ами, да видим. Ние сме поколението, което измисли братята Супер Марио, ракетите с лазерно насочване, кокаина. Ние създадохме Ричард Симънс, Скот Пек и Марта Стюарт Ливинг. Идеята ни за тотална промяна на жизнения стандарт се котира навсякъде. Момичетата, които си горяха сутиените за мир, сега си купуват бельо от магазините «Виктория Сикретс», а момчетата, които чукаха наред като израз на протест срещу войната, сега са пуснали шкембета и си лъскат бастуните, докато прелистват някое порносписание. Това сме ние, мой човек. Обичаме да гледаме. Филми, видеоигри, полицейски преследвания по телевизията, боксови мачове, срещите по борба. Просто обичаме да гледаме. Но имаше едно време… не се смей, но имаше едно време, когато всичко това беше само в главите ни. Този факт известен ли ти е?