Тъкмо минаваха под една от уличните лампи и момчето видя как майка му присви устни, както правеше винаги, когато станеше дума за покойния му баща. Формата им напомняше на една нейна чанта — издърпваш връзките и отворът се свива.
— Сега ще ти кажа какво остави — започна тя и закрачи нагоре по хълма. Боби вече съжаляваше, че е попитал, но, разбира се, беше твърде късно. Там е работата, че веднъж като започнеш, няма спиране. — Остави ни застрахователна полица, която бе изтекла година преди смъртта му. Но аз не подозирах нищо, преди да си отиде, после всеки — включително погребалният агент — искаше своето от парите, които нямах. Освен това ни остави куп неплатени сметки, с които вече почти се справих — хората проявиха съчувствие към мен, най-вече господин Бидърман, не мога да си кривя душата.
Брътвежите й бяха до болка познати — едновременно досадни и изпълнени с горчивина, но този път Боби научи нещо ново.
— Баща ти — добави тя, докато вървяха към жилищната кооперация, която се намираше на половината път нагоре по склона, — не е виждал кента, която да не му хареса.
— Какво е кента, мамо?
— Няма значение. Ще ти кажа само едно, миличък: да не съм те видяла да играеш карти за пари. Стига ми толкова за един живот.
На Боби му се искаше да я поразпита още малко, но знаеше, че е по-разумно да замълчи — още няколко въпроса щяха да предизвикат истинска тирада. Хрумна му, че може би филмът, в който се разказваше за нещастни брачни партньори, я е разстроил по някакъв начин, който той — тъй като бе само дете — не може да проумее. Реши, като отиде на училище в понеделник, да пита своя приятел Джон Съливан. Подозираше, че става дума за покер, но не беше сигурен.
— В Бриджпорт има места за забавления, дето гълтат парите на глупците — продължаваше майка му. — Глупавите мъже ходят там, после жените трябва да им оправят кашите. Е…
Боби знаеше какво ще последва — най-любимата реплика на майка му.
— Животът е несправедлив — заяви Лиз Гарфийлд и приготви ключа за входната врата на къщата, намираща се на Броуд Стрийт № 149 в град Харуич, щата Кънетикът. Беше месец април 1960 година, нощта ухаеше на пролет, а до Лиз стоеше кльощаво момченце с рижава коса като на баща му. Лиз избягваше да докосва огненочервените кичури; в редките случаи, когато го милваше, обикновено докосваше ръцете или лицето му.
— Животът е несправедлив — повтори тя. После отвори вратата и вече си бяха у дома.
Вярно е, че Лиз не бе живяла като принцеса и със сигурност бе твърде неприятно, че съпругът й бе издъхнал на трийсет и шест годишна възраст на пода в някаква празна къща, но Боби понякога си мислеше, че положението й можеше да бъде много по-лошо. Ами ако вместо едно, имаше например две деца? Или пък три. По дяволите, дори четири.
Ами ако трябваше да се претрепва от работа, за да ги издържа? Например майката на Съли работеше в пекарната „Тип-топ“ и през седмицата, когато трябваше да пали фурните, Съли-Джон и двамата му по-големи братя почти не я виждаха. Боби бе наблюдавал и онези жени, които се точеха в дълга колона на излизане от „Ненадмината компания за обувки“ след сирената в три часа: все жени, които изглеждаха или твърде слаби, или твърде дебели; жени с бледи лица и пръсти с петна с отвратителния цвят на изсъхнала кръв; жени със сведени погледи, които носеха работните си дрехи и обувки в хартиени пликове от бакалницата. Миналата есен, като ходиха с госпожа Джърбър, Каръл и малкия Иън (когото Каръл винаги наричаше Иън Сопола) на църковен панаир, извън града видя берачи на ябълки, мъже и жени. Като попита госпожа Джърбър, тя му обясни, че те мигрират точно както птиците — вечно са на път и работата им е да берат узрелите плодове според сезона. Майката на Боби можеше да е една от тях, но не беше.
В действителност майка му беше секретарка на господин Доналд Бидърман в агенцията за недвижими имоти „Роден град“ — същата фирма, където работеше и бащата на Боби, когато получи инфаркта. Момчето подозираше, че сигурно отначало са я взели на работа, защото Рендъл е бил симпатичен на Бидърман и на него му е станало мъчно за майка му — вдовица с едва проходило дете — но работата й се удаваше и тя работеше много. Често оставаше до късно. Няколко пъти бяха излизали тримата заедно с господин Бидърман — най-ясно помнеше пикника на фирмата, но също и онзи път, когато господин Бидърман ги откара на зъболекар в Бриджпорт, понеже на Боби му избиха зъб в почивката на един мач — и бе забелязал, че двамата възрастни се гледат по някакъв особен начин. Понякога господин Бидърман се обаждаше вечер у тях и в тези разговори майка му го наричаше Дон. Но „Дон“ беше стар и Боби не се интересуваше много от него.