Върху него падна още една сянка и въпреки че вдигна ръка и се наведе, той знаеше, че вече е твърде късно. Ако отгоре идваше нещо голямо, след секунда той щеше да се превърне в петно на асфалта.
Падащият предмет удари ръката му, без да я нарани, и се приземи пред краката му. Погледна предмета изненадано.
— По дяволите! — рече.
Наведе се, вдигна бейзболната ръкавица, която беше паднала от небето, и я позна веднага: драскотината от лявата страна и изтърканата кожа по пръстите. Той погледна от горната страна, където Боби беше написал името си. Името все още беше там, но буквите изглеждаха току-що написани. Сякаш на това място бяха изтрили първото име, после бяха написали друго и накрая отново го бяха изтрили, за да напишат трето.
Когато приближи ръкавицата към лицето си, Съли не можа да устои на миризмата й. Сложи я на ръката си и в малкия пръст усети нещо. Беше навита бележка. Той не й обърна внимание. После вдигна ръкавицата към лицето си, затвори очи и вдъхна миризмата й. Усети ухание на кожа, боя за обувки, бонбони и трева. Върна се в лятото на 1960 година, когато се беше прибрал от лагера, за да намери Боби променен, Каръл бледа и замислена, а онзи страхотен човек, който живееше на третия етаж в сградата на Боби — Тед — си беше заминал. Тогава всичко се беше променило… но лятото продължаваше. Той сякаш изведнъж беше отново на единайсет и всичко изглеждаше…
— Вечно — промърмори той в ръкавицата и отново вдъхна ароматите й, докато някъде наблизо различни предмети се стовариха върху покрива на нечия кола. Съли си спомни ластика си, черното колело, вкуса на бонбоните, които се топяха в устата. Спомни си как маската на кетчъра пасваше идеално на лицето му и какъв звук издаваха гуменките, докато тичаше по Броуд Стрийт. Как се вбесяваше госпожа Конлан, когато се доближаваха до цветята й, и как госпожа Годлоу искаше свидетелство за раждане, за да те пусне в киното и да видиш Бриджит Бардо
(Ако тя е боклук, аз искам да съм боклукчия.)
по хавлиена кърпа. Как си играеха на войници и на възрастни. Как пърдяха в часовете на госпожа Суийтсър и…
— Хей, американецо. — Само дето казваше «америйканецо» и Съли знаеше кого щеше да види, когато вдигне поглед от ръкавицата на Боби. Беше старата мамасан. Стоеше между мотоциклета, който беше премазан от един фризер (от отворената му врата падаше замразено месо), и едно субаро, от чийто покрив стърчеше метално фламинго. Старата мамасан беше облечена както обикновено в зелени панталони и оранжева риза. На устните й имаше ослепителна усмивка.
— Хей, американецо, ела ти при мен. Аз защити. — И тя протегна ръце към него.
Съли тръгна към нея сред хаоса от падащи телевизори, надуваеми басейни, обувки с високи токове и обществен телефон, от който се ръсеха монети. Той вървеше към нея и изпитваше облекчение. Същото чувство, което изпитваш, когато се прибираш у дома.
— Аз защити. — Тя продължаваше да протяга ръце към него. — Горкото момче, аз защитя. — Тя го прегърна, докато около него крещяха и бягаха хора, а от небето падаха хиляди различни неща северно от Бриджпорт.
— Аз защити — повтори и Съли отново седеше в колата си. Никъде наоколо не се движеха коли. По радиото «Платърс» пееха «По здрач», а Съли не можеше да диша. Оказа се, че нищо не беше паднало от небето и всичко си беше напълно нормално, само дето не се движеха. Но как беше възможно това? Как беше възможно това, след като все още държеше ръкавицата на Боби Гарфийлд?
— Аз защити — рече старата мамасан. — Горкото момче. Горкият американец, аз защити.
Съли не можеше да диша. Искаше да й се усмихне. Искаше да й каже, че съжалява, че поне някои от тях са искали да помогнат, но не му достигаше въздух и беше много уморен. Затвори очи и се опита да вдигне ръкавицата на Боби към лицето си за последен път, за да я помирише, но тя изведнъж беше станала прекалено тежка.
На следващата сутрин Дийфенбейкър стоеше край кухненската маса, облечен само по дънки. Сипваше си кафе, когато Мери влезе при него от дневната. Беше с дълга тениска и носеше «Ню Йорк Поуст» под мишница.
— Мисля, че имам лоши новини за теб — рече тя. — Средно лоши новини.
Той се обърна към нея уморено. Лошите новини трябваше винаги да идват следобед. Поне след като се е наобядвал, човек е наполовина готов да посрещне някоя лоша новина. Когато обаче се случваше сутрин, сякаш до края на деня оставаше синина на лицето.