— Моят Боби много го бива с кръстословиците.
— Сигурен съм в това — засмя се Тед.
— Хайде да слизаме долу, Боб. Време е да дадем малко почивка на господин Братиган.
— Но…
— Да, наистина искам да си полегна малко, Боби. Имам главоболие. Радвам се, че „Повелителят на мухите“ ти хареса. Ако искаш можеш да започнеш работа утре с неделния вестник.
— Добре.
Майка му вече беше на малката площадка пред стаята Тед, когато се обърна и погледна към стария човек.
— Защо не се срещате на верандата? Чистият въздух ще ви е от полза и на двамата. По-добре ще е от тази задушна стая. Освен това ще мога да слушам и аз.
Боби си помисли, че двамата си казаха нещо с очи. Това не беше точно телепатия, но може би нещо подобно. Нещо, което владееха само възрастните.
— Това е една прекрасна идея — рече Тед. — Отпред на верандата ще е добре. Довиждане, Боби. Довиждане, госпожо Гарфийлд.
Боби за малко да отговори: „Ще се видим, Тед“, а вместо това в последния момент смутолеви: „Довиждане, господин Бротиган.“ После се обърна и тръгна по стълбите, като лекичко се усмихваше и си мислеше, че се е разминал на косъм с неприятен инцидент.
Майка му обаче се бавеше.
— От колко време сте пенсионер, господин Братиган? Ако не е тайна, разбира се.
Боби си мислеше, че тя нарочно произнася името му неправилно, но сега вече беше сигурен. Тя го правеше нарочно. Разбира се, че го правеше нарочно.
— От три години. — Той загаси цигарата си в малкия тенекиен пепелник и веднага запали нова.
— Което означава, че сте на… шейсет и осем, нали?
— Всъщност на шейсет и шест. — Гласът му остана приветлив и естествен, но Боби си мислеше, че тези въпроси не са от особено значение за него. — Предложиха ми да се пенсионирам с две години по-рано. По здравословни причини.
„Не го питай какво му е, мамо — изстена Боби наум. — Дори и не си помисляй да го питаш.“
Тя не го попита, но искаше да знае с какво се е занимавал в Харгфорд.
— Бях счетоводител. В ревизорския отдел.
— Ние с Боби предположихме, че сте били преподавател. Счетоводство! Това означава, че сте поемали големи отговорности.
Тед се засмя. Боби си мислеше, че има нещо ужасно в това.
— За двайсет години счупих три сметачни машини. Ако според вас това са отговорности, госпожо Гарфийлд, явно съм ги поемал. Апенек Суийни простря крака, а пишещата машина затрака отново старата песен.
— Не ви разбирам.
— Това е моят начин да кажа, че съм изгубил твърде много години за работа, която никога не е означавала много за мен.
— Може би щяхте да сте на друго мнение, ако имахте деца и къща за гледане. — Тя повдигна брадичка, което означаваше, че ако Тед иска да говорят на тази тема, тя е готова. Ако той поискаше, тя щеше да премине направо на въпроса.
Боби с облекчение разбра, че Тед няма никакво намерение да захваща подобен разговор.
— Приемам, че имате право, госпожо Гарфийлд. Напълно.
Тя остана със същото изражение на лицето още няколко мига, сякаш го питаше дали е сигурен и дали няма да промени решението си. Когато Тед не отговори, тя се засмя. Боби я обичаше, но изведнъж се умори от нея. Умори се от нейните погледи, поговорки и желязна воля.
— Благодаря за бирата, господин Братиган. Беше много вкусна. — След тези думи тя поведе сина си по стълбите. Когато стигнаха на втория етаж, пусна ръката му.
Боби си мислеше, че когато се приберат, ще обсъдят новата му работа, но не го направиха. Майка му не му обръщаше внимание. Той трябваше да я помоли два пъти да му сложи второ парче месо, а след това, когато телефонът иззвъня, докато гледаха телевизия, тя подскочи стреснато от дивана. Подскочи по начина, по който подскачаше Рики Нелсън в телевизионното шоу „Ози и Хариет“, когато звънеше телефонът. Тя слуша известно време, после каза нещо, затвори и се върна обратно на дивана.
— Кой беше? — попита Боби.
— Грешка — отвърна.
През тази година от живота си Боби все още чакаше да заспи с детското усещане за вяра в себе си: легнал по гръб, с разтворени крака, с ръце, пъхнати под възглавницата, и с щръкнали настрана лакти. През нощта, след като с Тед бяха говорили за мъжете в жълти палта („… и не забравяй колите им — беше казал Тед, — техните странно боядисани коли“), Боби лежеше в тази поза. Лунната светлина падаше по тесните детски гърди, разделена на четири от рамката на прозореца.
Ако се беше сетил (а той не беше), може би сега в тъмното, където компания му правеха само тиктакането на неговия часовник и приглушеният говор на телевизора в съседната стая, мъжете на Тед щяха да му се сторят много по-реални. Винаги ставаше така. Беше лесно да се смеят на Франкенщайн в киносалона, да се правят на уплашени и да крещят, особено когато Съли-Джон идваше да преспи после у тях, но след това, когато приятеля му заспиваше или още по-зле, когато Боби оставаше сам в тъмното, чудовището започваше да му изглеждаше… е, може би не реално, но поне възможно.