Подобно усещане, че е възможно да съществуват, не се появи при мисълта за мъжете на Тед. Освен това идеята, че тези хора ще влизат във връзка чрез съобщения за изгубени домашни любимци, сега в тъмното изглеждаше още по-налудничава, но не и опасна. Въпреки всичко Боби не си мислеше, че Тед е напълно и непоправимо луд. Може би беше малко по-умен, отколкото трябваше, особено когато имаше толкова малко неща, с които да запълва времето си. Той беше малко… малко… Господи, малко КАКЪВ? Боби не можеше да го опише. Ако му беше хрумнала думата „ексцентричен“, той веднага щеше да се спре на нея и да се успокои.
„Но той… сякаш прочете мислите ми. Какво ще кажеш за това?“
Ами, чисто и просто е сбъркал. Това е. Може би е решил, че чува точно тези думи. Или може би Тед наистина е прочел мислите му, или просто е използвал уменията си на възрастен и е прочел по лицето му за какво си мисли. Един Господ знае дали майка му можеше да прави това, или той си мислеше, че можеше до днес.
Но…
Но какво от това? Тед беше добър човек, който разбираше много от книги, но не можеше да чете мисли. Това беше ясно, както беше ясно, че Съли-Джон не е илюзионист и никога няма да стане такъв.
— Всичко това е заблуда — промърмори Боби. Той измъкна ръцете си изпод възглавницата и ги кръстоса отпред. Сянка от гълъб, разперил криле, се понесе под лунната светлина и падна върху гърдите му.
Боби се засмя, затвори очи и заспа.
Следващата сутрин Боби седна на предната веранда и прочете на глас няколко статии от неделния „Харуич Джърнъл“. Тед се беше изтегнал на един от столовете, тихо слушаше и пушеше своите „Честърфийлд“. Зад него спуснатите завеси на прозореца на предната стая на семейство Гарфийлд бавно се поклащаха. Боби си представи как майка му седи на един стол, поставила кошчето за боклук пред себе си, слуша и подшива полите си („Полите отново трябва да се отпуснат“ беше казала тя преди две или три седмици; предишната година ги беше отпуснала, после ги беше подгънала, а сега отново ги отпускаше само защото някакви смотаняци в Ню Йорк бяха казали това и дори самата тя не знаеше защо). Боби не знаеше дали тя седи там или не. Отвореният прозорец не означаваше нищо конкретно, но той си представяше, че тя е седнала там. След няколко години щеше да се хване, че винаги си представя как тя седи там — там, където сенките бяха най-дебели на верандата или на стълбите и човек не можеше да я види.
Новините за спорта бяха по-интересни (Мори Уилс се представяше страхотно), статиите — не чак толкова, колонките, в които редакторите изразяваха мнения, бяха скучни и дори неразбираеми, пълни с фрази от сорта на: „финансово отговорен“ и „икономически индикатори от рецесионен характер“. Въпреки това Боби нямаше нищо против да ги чете. Все пак това му беше работата, а в повечето случаи хората се отегчаваха от работата си. „Работя за хляба си“ обикновено казваше майка му, когато господин Бидърман я задържаше до късно на работа. Боби се гордееше, че е успял да произнесе правилно фраза като „икономически индикатор от рецесионен характер“. Освен това другата работа (онази тайната) създаде впечатлението, че някакви мъже бяха по петите на Тед, и Боби се чувстваше странно, защото в момента сякаш получаваше пари само за четенето. Чувстваше се така все едно, че му взима парите напразно, въпреки че Тед беше предложил да му чете.
Това също си беше част от работата, въпреки че звучеше, налудничаво, и той се зае да го прави още в неделя следобед. Разхождаше се из квартала, докато майка му си почиваше, и се оглеждаше за осем отрепки с жълти палта или за оставени от тях следи. Видя няколко интересни неща. На Колония Стрийт една жена спореше със съпруга си и двамата бяха застанали така, както заставаха борците по кеч, преди да влязат в схватката. На Ашър Авеню едно малко дете удряше капси с почернен на огън камък. На ъгъла на Комънуелт и Броуд Стрийт пред магазина на Спайсър се бяха събрали момичета с начервени устни. Покрай него мина камион със странния надпис „Вкусотии за корема“, написан от едната страна на каросерията му. От мъже в жълти палта, подпрели се на телефонните кабини, обаче нямаше и помен. Също така не беше видял и опашки на хвърчила по телефонните жици.
Боби се спря в магазина на Спайсър, за да си купи дъвка и за да разгледа таблото за съобщения, на което бяха закачени снимките на тазгодишните кандидатки за Мис Рейнголд. Видя две обяви, които предлагаха коли, но те не бяха обърнати наопаки. Имаше и още едно листче, на което беше написано: „Трябва да си продам басейна. В добро състояние е. Децата ви ще го харесат.“ То беше залепено накриво, но Боби реши, че това не се брои.