— Идиот! — изправи се Селиг и погледна младежа. — Ти току-що й каза! Преди това тя само подозираше.
Хакон скочи долу и застана пред Селиг.
— Сега какво смяташ да правиш? Да я върнеш вкъщи, за да каже на баща ти?
Селиг вдигна очи към небето.
— Кълна се, Хакон, ти си истински извор на информация. Какво ли не биха дали враговете ни, за да те хванат.
— Какво толкова казах?
Селиг не си даде труд да му отговаря, а погледна към Кристен, която вече се усмихваше широко.
— Няма да кажеш на татко, нали? — попита той с най-умоляващият глас, който тя бе чувала от него.
— Ти как мислиш?
Той изръмжа към нея, но изля гнева си върху Хакон, като вдигна юмрук и просна младежа върху вързопите. Веднага след удара се хвърли върху братовчед си, който отвърна съвсем по викингски.
Кристен наблюдава боя няколко минути, преди да се намеси с достатъчно висок глас, за да бъде чута сред виковете.
— Ако се надявате да ме накарате да се чувствам виновна, като гледам насинените ви физиономии утре заран, не сте познали, защото не мисля да обръщам внимание на тази спортна среща.
Селиг се претърколи, седна и изръмжа към нея:
— Трябва да те хвърля в морето, Кристен. Тогава само ще трябва да кажа на родителите ни, че си се удавила, вместо да признавам, че съм те завел на поход. Мисля, че ще предпочетат да чуят, че си се удавила.
Тя се наведе напред и като се подпря на ръцете си, го целуна по бузата, която вече бе започнала да потъмнява. После се отпусна назад, седна и му се усмихна.
— Бъди по-милостив, братко и ми кажи къде отиваме.
— Това е нещо, което не те интересува, така че не ме питай. Ти ще стоиш на кораба и няма да се показваш.
— Селиг! — извика тя, но той не й обърна внимание и излезе от трюма. Кристен се обърна към Хакон, който тъкмо се надигаше:
— Ти ще ми кажеш ли?
— И да го ядосам до края на пътуването? Бъди милостива, Кристен.
— Не е честно! — извика тя, докато той излизаше.
ГЛАВА 5
Те плаваха на юг, много по на юг, отколкото Кристен бе мечтала да отиде. Тя знаеше, че пътуват на юг, защото всяка нощ небето оставаше тъмно все по-дълго, докато накрая тъмнината се изравни с деня. Вече няколко дена плаваха край една красива страна, чиито брегове бяха обагрени със зеленината на лятото, но никой не искаше да й каже коя бе тази земя.
Тя знаеше нещо за южните страни, нямаше как да не знае при всичките тези слуги от различни земи, които идваха и си отиваха от дома й. Земята, покрай която плаваха сега, можеше да бъде големият остров на ирландските келти или дори още по-големият на шотландците, пиктите, англите, саксонците и уелските келти — народа на майка й. Или може би земята на франките, въпреки че тя трябваше да бъде отляво, а не отдясно, като тази.
Ако това бе един от големите острови, то тогава тя основателно е смятала, че са тръгнали срещу даните, защото тези скандинавци бяха започнали да покоряват и двата острова и почти бяха успели.
Селиг не й казваше нищо. Въпреки че не й бе простил, той й разреши да излезе от товарното отделение. Дори Торолф, братът на Тайра, не пожела да й каже нищо. Кристен реши, че те постъпват така, защото мислят, че ако тя не знае къде са и какво правят на брега, няма да може да разкаже на баща си, когато се завърнат у дома.
Като че ли щеше да посмее да разказва на баща си каквото и да било! Той бе заможен търговец и не позволяваше на корабите си да воюват. Мъжете от клана Хаардрад не бяха ходили на поход от времето на дядо й. Разбира се, младежите мечтаеха за богатствата, които можеха да спечелят в успешен поход, а хората със Селиг бяха такива и корабът бе подходящ за такова начинание.
Той бе построен от дъб, с висока мачта от як бор, на която се издигаше голямото квадратно платно на бели и червени ивици. Дългият кораб бързо пореше водата, подпомаган от шестнайсет чифта дълги, тесни весла от смърч, а драконовата глава в червено и златно сочеше пътя.
Кристен не съжаляваше, че бе дошла, защото възбудата на мъжете се предаде и на нея. И въпреки че нямаше да й разрешат да слезе на брега, по дяволите, тя все пак щеше да има какво да разправя на децата и внуците си през студените зимни нощи! А кулминацията наближаваше. Тя разбра това по промяната у мъжете и по начина, по който Селиг и Отер все по-често гледаха брега.
Една сутрин завиха в устието на широка река и всички мъже поеха веслата. Възбудата на Кристен растеше с всяка изминала минута, защото за нея това бе девствена земя, въпреки че от време на време виждаше малки селища по бреговете.
Изследователят у нея бе запленен от всичко видяно, а авантюристът стаи дъх, когато най-сетне хвърлиха котва и Селиг се приближи, защото тя все още се надяваше, че ще й позволят да тръгне с тях. Кристен дори се бе подготвила за тази възможност, като бе скрила дългата си плитка под туниката, за да не се вижда, и носеше сребърния шлем, който Отер се бе смилил да й даде сутринта.