— Той почти го направи. Животът ни висеше на косъм — тихичко призна Кристен. — Преди време това място, Уиндхърст, е било нападнато от викинги. При този набег Ройс е загубил по-голямата част от семейството си. Оттогава мрази викингите.
Селиг се подсмихна.
— Нищо чудно, че ми позволи да остана. Казах му, че същото ми се е случило и на мен. Сигурно е изпитал състрадание.
— Как можа да го направиш — остро го упрекна Кристен. — Господи!? Ще те разкъса, ако разбере кой си в действителност. А аз се безпокоях само да не те окове и затвори с останалите, ако разбере!
Той се ухили на начумерената й гримаса.
— Няма да разбере. Отер и останалите имат достатъчно ум в главите си да не ме приветстват с „добре дошъл“, когато ме видят.
— Ако преди това не изпопадат, покосени от припадъци, както едва не стана с мен — възрази му тя.
— Забелязах колко бързо се съвзе — той се засмя.
Разгневена, Кристен го перна по гърдите.
— Няма ли да довършиш разказа си!
Селиг преглътна още един кикот.
— Изгубила си чувството си за хумор, Крис. — Тя отново го перна и той се предаде. — Добре. Казах ти, че бродих насам-натам. Дори и сега нямам представа колко време е продължило това, нито колко дълго съм останал в сянката на смъртта последния път, когато припаднах. Свестих се в колибата на една келтска старица. Двете с дъщеря й ме открили, като се връщали от пазар в Уимбърн. Домът им бе на един ден езда на север от мястото, където ме открили.
— Къде е това?
Той сви рамене.
— Не мисля, че ще успея да ги намеря отново. Локи добре се бе позабавлявал с мен. Не можеш да си представиш как се бях загубил.
— Трябвало е просто да намериш реката — изтъкна тя.
— Да, и аз това си помислих — с известна доза отвращение каза той. — Бях при старицата почти две седмици. Отнасяше се към мен с подозрение заради облеклото ми, а и аз мотолевех на чужд език, когато ме тресеше. Но тъй като говорех и езика на мама, който бе и неин, тя се погрижи за мен и дори ме свърза с един търговец, който взе колана ми и златните ми гривни и ми даде в замяна тези дрехи, дето ги виждаш, и на една кранта. Старицата даже ме упъти към най-близката река.
— И?
— И онази река беше толкова на запад оттук, че почти стигнах до морето. Проблемът бе в това, че не знаех в каква посока съм се скитал и нямах представа дали в треската си не съм успял някак си да пресека реката. Нямаше как да разбера дали саксонците, които търсех, са на запад или на изток от мен. И когато тя ме упъти на запад, предположих, че съм се движил на изток. Така че тръгнах на запад и пропилях сума ти време.
— И когато откри реката, разбра, че си вървял в погрешна посока?
— Да. Но тогава не знаех колко съм се отдалечил от реката, която търсех, нито пък къде са ви отвели. Затова се видях принуден да спирам във всеки укрепен замък, до който стигах по пътя си назад. На всички разправях същата история. Свърши ми добра работа. Но веднага щом се уверях, че те не знаят нищо за викинги, дошли откъм морето, отново поемах на път. Когато дойдох тук, не знаех, че съм открил мястото, докато лордът не призна, че през лятото те също са били нападнати от викинги.
— И раната ти е напълно зараснала?
— Да, вече не ми създава главоболия.
— Добре, че си казал, че си от Девън, а не от Корнуол, защото тогава нямаше да си добре дошъл тук.
Той се подсмихна.
— Научих за враждата между саксонците и келтите Корниш още в първия замък, до който стигнах по пътя си. Там едва не ме оковаха, но нали ме знаеш какъв съм си сладкодумен.
— Да, знам. О, Селиг сега съм толкова щастлива…
Той постави пръсти на устните й и спря изблика на чувства.
— Направи ме и мен така щастлив, Крис. Кажи ми, че саксонците не са те изнасилили.
— Да са ме изнасилили? Не, не са ме насилвали. — Тя не му даде възможност да се успокои. — Но съвсем искрено и в пълния смисъл на думата споделям леглото на лорд Ройс. — Дъхът му излезе със свистене между зъбите и тя бързо постави пръсти на устните му. — Не казвай нещо, което ще ме накара да съжалявам, че съм била откровена с теб, Селиг. Мисля, че обичам саксонеца. По-сигурна съм в това, че го желая. Желая го от първия път, когато го… е, може би не точно от първия. Но той ме омагьоса още тогава. Влезе на коня си в двора, където ние бяхме оковани и ни изгледа с такава омраза — още тогава ме омая! Разпореди се всички да умрем. Но на следващия ден промени решението си и дойде да ни каже, че ще работим на строежа на каменната стена на крепостта му.
— Ще работим? Принудил те е да вършиш такава работа?
Тя се засмя.
— Да. Торолф и другите ми помогнаха да скрия външността си. Смятаха ме за момче и това продължи около седмица. Но мъжете не можаха да останат напълно верни на преструвката. Помагаха ми и, струва ми се, точно това ме издаде, или поне привлече прекалено много вниманието към мен. Саксонците решиха, че останалите се грижат така за мен защото аз съм водачът им. Във всеки случай това доведе до разкриването на пола ми и тогава бях преместена в залата.