— Какво стори на Ройс?
— Все още не съм се погрижил за него — нехайно отвърна Елдред. — Реших първо да се разправя с теб, за да мога после да му разкажа. Лорд Алдън смята, че май не си му безразлична. Тази вечер ще проверим дали е така.
— Грешиш — побърза да го увери тя. — Той има годеница.
— Това не засяга слугинята, с която спи?
Обидата накара Кристен да се дръпне назад, сякаш я бяха зашлевили. Какво общо имаше наистина?
— Защо го мразиш толкова?
— Проклет да е! Не греши в нищо — поне така смята Алфред. Винаги е смятал така.
— Завиждаш? — Очите й го измериха с презрение. — Правиш всичко това заради едната жалка завист?
— Какво знаеш ти за това? — озъби й се той. — Не знаеш какво е да си съперничиш с някого, докато всички винаги мислят, че на теб нещо ти липсва.
— Да, не зная. Но зная, че това няма да ти се размине. Твърде много хора видяха, че ни доведе тук.
Той се изсмя.
— Моите хора. Те няма да посмеят да кажат и думичка. За разлика от теб те си знаят мястото.
— Те са хора на баща ти — подигра му се тя. — Той ще разбере.
Елдред се нахвърли върху нея и силно я зашлеви. От удара главата й се отметна настрани, но тялото й дори не помръдна. В първия момент Елдред се изненада. Беше свикнал жените да се свличат на пода от силните му удари, а после да се свиват от страх. Но тази жена бе колкото него на ръст. И не се свиваше уплашено. От ъгълчето на устата на Кристен се процеди кръв, но когато вдигна очи към него, те проблеснаха яростно.
Елдред направи крачка назад. Част от куража му го бе напуснал. Мисълта, че причината за това е само една жена, го ядоса. Той измъкна бича от колана си. Тя щеше да се свива боязливо, преди да приключи с нея, О, Господи! Ще се свива и още как! И ще се моли за милост!
Той замахна. Вложи цялата си сила в първия удар. Кристен се опита да направи крачка встрани, но тънките ивици кожа захапаха голата й ръка и половината от гърба й. Елдред почувства как го връхлетя задоволство. Чу как момичето остро си поема дъх. Той отново замахна. В същия момент тя се хвърли върху него и го събори на пода.
Елдред пое върху себе си цялата тежест на устременото й тяло, което му изкара въздуха. Помисли, че тя ще се опита да измъкне бича от ръцете му и продължи здраво да го стиска. Това му беше грешката. Едва не изпадна в шок, когато усети острието на собствения си меч, притиснато в гърлото си.
— Само посмей да мръднеш, милорд, и ще те закова на пода. — Спокойният й глас бе дори по-ужасяващ от думите й.
Това бе последното нещо, което Елдред чу. Дръжката на меча се стовари върху слепоочието му.
Кристен бързо сряза въжето, с което я бяха вързали, като внимателно го прекъсна близо до възлите, за да може да го използва отново. Тя обърна Елдред по корем и завърза ръцете му зад гърба. Не смяташе да повтаря неговата грешка — да завърже ръцете й отпред, което все пак даваше известна свобода. Но основната му грешка бе в това, че очакваше тя да стои безропотно.
Не беше мъртъв. „Толкова по-жалко, помисли си тя. Трябваше да го убия“. Тя все още обмисляше тази възможност, докато нарязваше покривката на леглото, за да завърже краката му и да затъкне устата му. Но в крайна сметка не може да се реши да убие беззащитен човек.
Заслуша се звуците в замъка. Елдред се свести и тя отново го цапардоса. Щеше да й достави голямо удоволствие да продължи това занимание през цялата нощ, но нямаше толкова време. Измъкна се от стаичката веднага щом всичко утихна.
Една единствена свещ гореше в другия край на голямата зала. Сламениците на слугите бяха наредени покрай стените. Всички сияха. Кристен се насочи право към входа, без да спира по пътя си. Едва сдържаше дъха си. Сърцето й биеше лудо. Не се чу сигнал за тревога. Но от външната страна на вратата имаше страж — един от мъжете, които ги бяха заловили.
Мъжът бе не по-малко изненадан от самата нея. Бе свикнала с отсъствието на часови в Уиндхърст. Елдред сигурно имаше от какво да се страхува или очакваше да възникнат проблеми след онова, което бе извършил.
Като видя меча, който Кристен носеше, стражът се изненада още повече. Посегна да измъкне своя, но тя имаше предимство, тъй като оръжието вече бе в ръката й. Прониза го, преди мъжът да успее да се защити.
Нямаше никакво време за губене. Кристен изтича към избата и блъсна вратата. Вътре имаше още един часови, който се събуди и понечи да се изправи. Кристен позволи и на него да опита меча и той се отпусна назад.
Ройс наистина бе окован за стената. Цялата тежест на тялото се държеше на двете му ръце, които бяха над главата му. Раната бе кървила дълго. Червеното петно преминаваше в ивица, която се спускаше чак до единия му крак. Главата му беше клюмнала на рамото му. Кристен не бе сигурна дали е жив.