Същата вечер, в леглото, Кристен без заобикалки заяви на Ройс:
— Не е честно да държиш братовчедка си в такова напрежение.
Той захихика.
— Ти не познаваш Даръл. Сега тя ще направи списък на всички мъже, които познава, и ще започне да гадае кой от тях ще бъде неин съпруг. Вместо да се притеснява за това, че ще си тръгне от тук, сега тя ще се вълнува много повече от мисълта накъде ще се отправи.
— Не смяташ ли, че тя се бои от твоя избор?
— Казах й, че изборът ми ще й допадне и тя знае, че може да разчита на това. Просто е нетърпелива. Няма ли и ти самата да си нетърпелива, ако ти кажа, че имам изненада и за теб?
Кристен въпросително повдигна вежди.
— Изненада, за която също нямаш намерение да ми кажеш каквато и да е? — В отговор гой се засмя. — Предполагам, че мога да проявя търпение, ако ми довериш кога ще ми кажеш.
— Всяко нещо с времето си.
Тази вечер Кристен заспа с приповдигнато настроение.
ГЛАВА 42
Ужилването беше ужасно, а болката — достатъчно остра, за да събуди Ройс. Той вдигна ръка да отпъди раздразненото насекомо от врата си. Пръстите му срещнаха студен метал и острия връх на кама бе притиснат още по-силно в откритата му шия — предупреждение да свали ръката си.
Той не сънуваше. Почувства тялото на Кристен, сгушено от лявата му страна. Едната й ръка лежеше отпусната върху гърдите му. А парещата като от жило болка от дясната му страна бе прекалено истинска. Не можеше да види нападателя си в тъмното, но мъжът бе успял да се промъкне в стаята и сега заплашваше живота му. Тъй като никой в Уиндхърст не можеше да направи такова нещо, Ройс стигна до най-вероятното заключение: викингите са избягали. А щом са се добрали до стаята му… Всички други ли бяха мъртви?
Кристен се бе заклела, че клане няма да има, че ако могат те просто ще си тръгнат. Дали не са дошли да я отведат със себе си? Нямаше да им позволи да му я отнемат. Ще трябва първо да го убият. Проумя, че в конкретната ситуация това изобщо нямаше да е трудно.
— Можеш ли да разбереш какво казвам?
Мускулите на гърдите му се напрегнаха.
Дрезгавият шепот наистина бе разбираем за него. Не бе на езика на викингите. Келтски! Галеан? Не, гласът не бе достатъчно нисък, за да е неговият. Викингите не бяха избягали, но това означаваше единствено, че се е случило другото зло. Келтите отново ги бяха нападнали. И този път бяха дръзнали да влязат в стаята му.
— Отговори, саксонецо! — все още шепот, но вече разгневен.
— Да, разбирам.
— Добре.
Натискът на камата отслабна и в следващия миг острието й се озова пред гръкляна му, където и най-малкото трепване щеше да му струва живота. Все още не можеше да помръдне. Трябваше просто да си лежи и да приеме онова, което щеше да последва. Тази немощ го вбеси.
— Назовете вашите искания — изсъска той.
— Спокойно, саксонецо — предупреди го шепотът. — Дойдох за някои отговори, докато те все още се бият помежду си. Не съм по прибързаните решения и искам да знам всички факти.
Ройс се намръщи в тъмното. Нищо не разбираше. Не чуваше звуци от битка. Всъщност не чуваше нищо друго освен собственото си дишане. Замъкът бе потънал в тишина, както и би трябвало да бъде посред нощ. Или всички още спяха, или бяха мъртви.
— Кой…
Изпод острието бликна кръв и Ройс млъкна. Кристен се размърда. Ройс се опита да отпусне мускулите на ръката си, на която тя бе положила глава. Не искаше и тя да се събуди.
— Въпросите ще задавам аз, саксонено. Ти ще отговаряш. И ако цениш живота си, ще отговаряш честно.
Ставаше все по-неразбираемо. Какво можеше да знае той, което толкова да интересува един келт? И кои се биеха помежду си?
Ройс тихо каза:
— Ще ти кажа всичко, което поискаш, ако пуснеш жената.
— Да я пусна? — гласът бе изпълнен с изненада. Ройс съвсем не бе подготвен за следващите думи. — Тази, с която спиш, е моята дъщеря. Сексонската църква дава ли това право?
Ройс затвори очи. Не бе разбрал правилно. Не бе възможно. Бащата на Кристен не бе келт.
Гласът продължи нетърпеливо:
— Това не е въпрос, който иска мислене, саксонецо. Или имаш разрешението на църквата, или го нямаш.
— Нямам го.
— В такъв случай дъщеря ми дала ли ти е това право?
Внезапно на Ройс му стана смешно. Това не беше за вярване.
— Мисля, че грешите. Момичето, с което спя, не е келтско.
Острието отново се притисна във врата му.
— Нямам много време, за да науча истината, така че не ми губи времето с шикалкавения. Кристен е моя дъщеря и не греша относно това, кой си ти.
Гласът вече не шепнеше. Тя говореше с ясен дрезгав глас. Жена!