Кристен нямаше щит и въпреки че не вярваше да й потрябва, тя бе взела леката сабя, която майка й подари преди години, когато я учеше да се защитава. Така или иначе, тя не мислеше да показва сабята на Селиг, освен ако той не й позволеше да тръгне с него, защото фактът, че притежава такова добро оръжие, би предизвикал много въпроси у него.
Намръщеният поглед, с който оглеждаше мъжките й дрехи, с нищо не подсказваше, че е променил мнението си. Селиг бе много хубав мъж, но като се намръщеше, изглеждаше доста страшен. Но не и за нея. Тя го познаваше толкова добре.
— Знам, че ти е било трудно да решиш, Селиг, но…
— Нито дума повече, Кристен! — ядовито я отряза той — Виждам, че отново си решила да правиш каквото ти хрумне, а не каквото съм наредил, но този път — не. Ще се върнеш в товарния трюм и ще останеш там, докато се върна.
— Но…
— Направи каквото ти казах, Кристен!
— Много добре — въздъхна тя и му се усмихна, защото не можеше да го изпрати с остри думи. — Нека боговете бъдат с теб, където и да отиваш.
Той почти се засмя.
— И това го казваш ти — християнката?
— Е, аз съм сигурна, че моят Бог ще бди над теб, без да го моля, но знам, че ще се радваш, ако имаш помощта и на боговете на татко.
— Тогава прекарай това време в молитви за мен, Крие.
Очите му омекнаха, но той се овладя и кимна към товарния трюм. Кристен сви съкрушено рамене и тръгна натам.
Така или иначе, тя не остана там за дълго. Щом последният воин се прехвърли през борда и пое към брега, девойката изскочи от трюма, с което си спечели усмивка от Бьорн, който бе оставен да пази кораба, и изръмжаване от другия пазач. Въпреки че я видяха, те не я накараха да се върне обратно и тя успя да види как екипажът се запъти към гъстата гора, която скриваше земите отвъд.
Тя закрачи по палубата, раздразнена от мисълта, че ще остане тук, където нищо нямаше да се случи. Сега бе едва пладне и слънцето напичаше много по-силно, отколкото в най-горещите дни в Норвегия. Колко ли щяха да се забавят? По дяволите, сигурно няколко дена, според това, което бе чувала.
— Тор!
Кристен се обърна бързо, за да види как последният от екипажа навлезе в гъстата гора и чу онова, което бе чул и пазачът до нея — звън на мечове и виковете на мъже в битка.
— Трябва да са доста силни, щом нападат, вместо да подвият опашка и да бягат. Слизай долу, Кристен!
Бьорн извика това, докато скачаше през борда на кораба. Кристен се подчини, но само за да вземе сабята си. След като изскочи отново от трюма, видя двамата мъже, които бяха оставени на кораба, да тичат към гората, за да помогнат на приятелите си. Тя не се поколеба да ги последва, защото, както каза Бьорн, само могъща сила би посмяла да нападне толкова много въоръжени викинги и те може би имаха нужда и от нейната помощ, колкото и незначителна да е тя.
Девойката се изравни с двамата мъже точно когато влязоха в гората и се впуснаха в кръвопролитието. Тя спря. Около нея имаше само паднали тела. Боже, Кристен не очакваше това. Тя видя братовчед си Олаф да лежи на земята, извит под странен ъгъл. Имаше много кръв. Селиг! Къде беше Селиг?
Тя си наложи да вдигне поглед от покритата с трупове земя и да погледне напред, където битката продължаваше. Вече успя да види нападателите и не повярва, че тези дребни мъже са могли да нанесат такива поражения, тъй като, доколкото виждаше, те не бяха толкова много и освен това, както сега забеляза, не всички бяха толкова дребни. Имаше един, който дори бе с десетина сантиметра по-висок от нея, и точно той се биеше с брат й.
Девойката се затича, за да помогне, но бе спряна от дребен мъж, който със свиреп вик застана на пътя й. Вместо с меч, бе нападната с дълго копие, което тя бързо сряза надве и когато вдигна сабята към мъжа, той избяга.
Изгубила ориентация, Кристен се завъртя бързо, за да се огледа наоколо. В момента, в който видя брат си, тя изпищя, защото той падаше, а високият му противник издърпваше окървавения си меч. Девойката побесня и се затича натам, приковала очи върху мъжа.
Кристен отблъсна, без да гледа, един мъж, който се появи отдясно, за да я предизвика, и като го остави зад себе си, продължи и замахна към убиеца на брат си. Очите им се срещнаха точно преди сабята й да го прониже. Тя забеляза, че сините му очи се разшириха от учудване, когато тя изтегляше сабята си, и това бе последното нещо, което видя.
ГЛАВА 6