— Но как разбрахте къде да ни откриете?
— Жената на Ивар. Знаеш я що за войн е тя. Ивар й казал какво са намислили, та да знае кога ще се върне, и тя дойде при Гарик и му изповяда всичко. Но когато на мястото на манастира открихме само руини, помислихме, че сме дошли напразно. Решихме, че мъжете са успели в нападението си, а ние сме тръгнали от дома твърде рано. Даже мислехме, че вероятно вече сте се прибрали и сме се разминали. Връщахме се към мястото, където са корабите ни…
— Повече от един? — прекъсна я Ройс.
— Три — отвърна Брена. — Така че, ако смяташ да сражаваш с нас, откажи се. Пристигнахме подготвени — с повече от стотина мъже.
Кристен потърси ръката му.
— Няма да се сражаваш с баща ми, нали?
Ройс само изсумтя. Брена издаде почти същия звук.
— Може и да няма избор, Кристен!
— Не, няма да има никаква битка — упорито настоя Кристен. Тя се измъкна от леглото, като повлече със себе си и чаршафа. — Майко, аз… О, Господи! Искам да те погледна, майко. Не мърдай от там. — Тя взе една свещ и излезе от стаята да я запали от някоя факла.
Ройс взе дрехите си и спокойно започна да се облича.
— Каза ми защо си искала да ме убиеш. Брена. Сега ми кажи защо не го направи.
— Защото навремето и самата аз бях взета в робство и въпреки това стана така, че се влюбих в мъжа, на когото бях робиня — Гарик. Сега той е мой съпруг. Дошъл е тук не като викинг, а като родител. И бащата е този, с когото ще трябва да се оправяш.
— Сега мога да се справя с теб — умислено рече той, докато слагаше меча си. — Така ще имам още един заложник.
От другия край на стаята се чу тих смях.
— Аз не бих рискувала.
Към вратата се приближи светлина, а след секунда се появи и Кристен. Беше се омотала с чаршафа.
— О, майко, махни това — скара се Кристен. — Той няма да те нападне.
Сега, когато в стаята стана светло, Ройс втренчи очи в един зловещ арбалет, насочен право в гърдите му. Дори не беше от неговите. Брена си го беше донесла.
Той започна да се смее на собствената си глупост. Очакваше го страхотна изненада, ако се бе опитал да я разоръжи в тъмното.
Кристен го изгледа намръщено, като видя ръката му на дръжката на меча. Той й се ухили и вдигна ръце в жест на капитулация. След това стана свидетел на милата сцена — майка и дъщеря отново заедно. Кристен се спусна в отворените обятия на Брена и когато двете се прегърнаха, Ройс видя колко много се извисява над майка си неговата любима.
Той изумено поклати глава. Как е възможно тази жена да е майка на Кристен? Беше толкова мъничка, толкова дребничка. Тъничката й фигурка в рокля от черно кадифе създаваше такова чувство на уют. Дългата й гарвановочерна коса падаше сплетена на гърба й, а нежните й сиви очи галеха лицето на Кристен. Цветът на очите и косата й бяха същите като на Селиг, от което Ройс можеше да предположи, че Кристен се е метнала на баща си. И все пак двете толкова си приличаха. Господи, та тя не изглеждаше достатъчно възрастна, за да й бъде майка. Жената беше красива.
— Не ми обясни как ни открихте — каза Кристен.
— Перин ви откри. Трябваше да опише широк кръг из областта. Днес открил това място и забелязал мъжете в двора. Оттеглихме се в гората, за да изчакаме нощта.
— О, майко! Само ако знаеш колко се радвам, че те виждам! — Кристен все още силно се притискаше към Брена. — Напоследък бях толкова нещастна при мисълта, че с наближаването на зимата ще чакате кораба ни да се върне. Знаех колко ще се безпокоите.
— Значи за това беше толкова потисната? — слиса се Ройс.
Кристен изглеждаше засрамена.
— Да, Съжалявам, че не ти казах, Ройс, но ти с нищо не можеше да ми помогнеш.
— Мислех… Няма значение. Друг път ми казвай. Остави ме аз да преценя мога ли да ти помогна или не.
— Нямаме повече време за губене, — делово се намеси Брена. — Трябва да получа някои отговори и то бързо: Ще се ожениш ли за дъщеря ми, Ройс?
— Майко! — извика Кристен. — Не можеш да му задаваш такъв въпрос!
— Налага се — настоя Брена. — Трябва ми нещо, с което да омилостивя баща ти, макар че вече може да е много късно.
— Няма да се омъжа насила — твърдоглаво каза Кристен. — А той има годеница. Не може да се ожени за мен.
Брена погледна Ройс и повдигна вежди. Той й се усмихна.
— Годежът, който Кристен спомена, е развален.
— Какво? — ахна Кристен. — Кога?
— През онези два дни, когато ме нямаше. Ходих до Ридууд да говоря с бащата на Корлис. Не беше много разочарован, че не искам дъщеря му, когато в замяна му предложих Даръл за годеница на сина му Уилбърт.
— Това ли беше изненадата, която не искаше да ми кажеш?