— О, не е честно! — проплака тя. — Поели са този риск още когато са решили да нападнат Уиндхърст!
— Те не виждат нещата по този начин.
— Господи! Майка ми изобщо ли не успя да поговори е татко?
— Разговаряха дълго… по-скоро — караха се. Но решението бе взето.
— Майка ми одобрява ли го?
— Не, не го одобрява. Но тя няма думата, също както и ти. Чичо ти Хъг дава заповедите. Той е ярл. Последната дума е негова, а той се съгласи. Баща ти бе избран единодушно. Всички се съгласиха, че той е най-засегнат защото и ти си замесена. Кажи му, Кристен. Часът наближава.
Тя погледна Ройс. Лицето му бе безизразно и сякаш кръвта напълно се бе отдръпнала от него. Мъката се изля от очите й. Как да му каже? Господ да й е на помощ! Този ден щеше да я съсипе. Гласът й прозвуча кухо.
— Отправено ти е предизвикателство, милорд. Избрали са най-добрия боец измежду тях и ти трябва да се срещнеш с него. В единоборство. Ако го победиш, те ще си тръгнат.
Усмивката на Ройс сякаш премаза сърцето й.
— Това е повече от всичко, на което можех да се надявам, Кристен. Защо си толкова тъжна? Страхуваш се, че няма да победя?
— И заради това — жално каза тя.
— Добре тогава. Какво ще стане, ако бъда победен?
От него струеше самоувереност. Кристен не смееше да го погледне в очите.
— Все още ще бъда в ръцете на Алдън и той може да използва това. Решенията ги взима чичо ми — Хъг. Той не смята, че ти ще ме убиеш, но не е толкова сигурен за другия саксонец. Хъг няма да подложи на риск живота ми. Викингите ще си тръгнат в момента, в които им бъда предадена. Независимо дали ще победиш или не, и в двата случая хората ти няма да бъдат засегнати.
— Значи само към мен хранят лоши чувства?
— Те са воини, Ройс. Бият се при най-малката обида или просто за удоволствие — няма значение каква е причината. На нашите празници мъжете умират при схватки, започнали като невинни спорове. Помежду си се бият приятели — самото предизвикателство ги прави щастливи. Но победителят винаги е почитан. Те ти изпращат най-добрия сред добрите. Не смятат, че можеш да го победиш, но ако го направиш, ти ще си доказал своята сила и ще бъдеш уважаван.
Ройс повдигна брадичката й и я накара да го погледне в очите.
— И въпреки всичко това те прави нещастна? Искаш ли да не приема предизвикателството?
Тя простена.
— Не можеш. Майка ми сигурно им е казала, че няма да ми сториш нищо лошо. Както ти казах, чичо ми е сигурен в това. Ако не се биеш, те ще нападнат замъка ти Ройс! Нямаш никакъв избор, ако искаш да пощадиш хората си.
— В такъв случай те биха могли да ме нападнат и сега, но въпреки това, вместо да го направят, ме предизвикват. Това е справедливо, Кристен. Затова не се измъчвай. Не мога да загубя.
Тя сподавено изхълца, обърна се и изтича към стълбището. Ройс смръщено я проследи с поглед, докато Кристен не се изгуби на горния етаж. След това той остро изгледа Торолф.
— Какво каза на Кристен, че тя е толкова разтревожена?
Главата на Торолф се цепеше от усилията му да проследи бързия им разговор. Беше се отказал веднага щом разбра, че саксонецът е научил за отправеното му предизвикателство. Но той сигурно разбира защо е разтревожена Кристен. Това беше напълно естествено. Сигурно саксонецът имаше предвид нещо друго.
Торолф сви рамене.
— Гарик бесен на Селиг… изгубил кораб… доведе Кристен тук. Сигурно го набие.
Ройс продължи да се мръщи. Възможно ли бе Кристен да изглежда толкова нещастна заради брат си?
— Кога ще дойде вашият човек?
— Има време, само приготви се.
— С пълно въоръжение ли ще дойде?
— Да.
Ройс освободи Торолф с кимване. После прати да му донесат доспехите от стаята. Докато чакаше обясни на Алдън какво предстои и му даде нареждания, в случай че станеше невъзможното и той загуби. Малко по-късно му поставиха шлема му и го пристегнаха в ризницата. Алдън точеше меча му, когато го извикаха навън.
Ройс излезе. В едната си ръка държеше меча, а в другата щита си. Всички викинги бяха влезли в двора, но се бяха разпръснали покрай външните стени, а мечовете и щитовете им лежаха в краката им в знак, че са тук само като зрители. Хората на Ройс започнаха да излизат от замъка и той издаде заповед те също да оставят оръжията си на земята. Видя майката на Кристен, която стискаше ръката на огромния мъж с гръден кош като бъчва. Бащата на Кристен?
Ройс престана да се пита дали това бе той. Вниманието му бе привлечено от неговия противник, който стоеше само на няколко фута от него. Беше едър мъж, може би дори един-два инча по-висок от Ройс. Мощните му крака бяха разтворени, плътно покрити с кожа, а единствената му защита, освен конусовидния шлем, бе дългата човка, която се спускаше от него и скриваше по-голямата част от лицето му. Мускулите му, плоски на стомаха, изпъкваха на гърдите му. Ръцете му бяха като месести дънери. Около китките си имаше широки златни гривни, украсени с драконови змии. Огромният му щит бе покрит с кожа, с двуинчов шип в центъра. Двуострият му меч бе едно от най-красивите и майсторски изработени оръжия, които Ройс бе виждал някога, с богато гравирана и инкрустирана със злато и сребро дръжка.