— Да, виждаш колко лесно може да бъде превзето това място — каза Торолф.
— Все пак те добре се подготвят за срещата с даните. Виж там — тя посочи голямата камара масивни камъни в отдалечения край на оградата. — Изглежда, ще строят по-здрава стена.
— Да, видяхме и други камъни отвън оградата — съгласи се той, а после се засмя — само че даните ще бъдат тук, преди стената да е готова.
Кристен не каза нищо, защото това не ги засягаше. Те щяха да избягат оттук много преди това.
Като погледна отново към високата сграда, тя неволно потръпна:
— Тази къща е достатъчно голяма, за да принадлежи на някой важен господар. Дали това не е онзи високият?
— Не. От малкото, което успях да разбера от разговора им, техният господар не е тук. Но мисля, че вече са го повикали. Наистина, трябваше да бъда по-внимателен, когато се опитваше да ме научиш на езика на старата Алфреда.
— Да, трябваше, защото сега ти си единственият, който може да говори от наше име, щом аз съм няма.
Той се усмихна.
— Много ли ти е трудно да държиш устата си затворена, докато те са наблизо?
Тя издаде неразбираем звук, за да покаже, че е приела забележката и прошепна:
— Все някак ще успея.
ГЛАВА 8
Един смелчага влезе между викингите, за да сложи горяща факла в специалния отвор на стълба, около който бяха завързани. Шестима пазачи стояха с извадени мечове, за да се намесят, ако другарят им бъде нападнат. Кристен скри усмивката си, докато мъжът минаваше покрай нея. Тя ги бе чула да спорят, кой да отнесе факлата, защото никой не искаше да се окаже в опасна близост до викингите, въпреки че бяха оковани. С толкова много ранени те не представляваха опасност, поне не в този момент. Само че саксонците не искаха да рискуват.
Факлата не бе за затворниците, а за тримата мъже, които останаха да ги пазят, за да могат да ги виждат, когато се стъмни съвсем. Не им донесоха нито храна, нито превръзки за ранените. Това беше лошо. Тези неща щяха да са им нужни, ако искаха да избягат, защото трябваше да са силни. Фактът, че ги оставиха без храна, можеше да означава, че не им остава да живеят дълго.
Тази възможност бе потвърдена от разговора, който стражите поведоха помежду си. Саксонецът, който се осмели да влезе сред тях, вече по-смел, говореше най-силно.
Кристен попита Торолф:
— Защо не престава да те гледа?
— Аз бях единственият, който можеше да говори от името на останалите. Те мислеха, че сме дани — каза той със задоволство. — Аз ги разубедих. Даните са тук, за да заграбят земята им, а ние искаме само богатствата.
— И реши, че това ще ги накара да бъдат по-внимателни с нас?
— Е, реших, че няма да стане по-лошо, ако посоча разликата.
Кристен мрачно отвърна:
— Сбъркал си. Явно не слушаш какво говорят в момента.
— Всъщност малкото копеле говори прекалено бързо за мен. Успях да разбера само няколко думи. Какво казва?
Кристен се заслуша за момент и не можа да скрие отвращението си.
— Споменават някого на име Ройс. Единият казва, че той ще ни направи роби, а другият се кълне, че Ройс мрази всички викинги прекалено много, за да ни остави живи, и ще ни измъчва до смърт още щом се върне.
Тя не добави, че дребният пазач, когото останалите наричаха Хънфрит, описа и начина, но който щяха да ги измъчват. Той предположи, че онзи, когото наричаха Ройс, ще екзекутира затворниците по начина, по който даните са убили краля на Източна Англия, когато е бил заловен. Кралят бил завързан за едно дърво и използван за мишена при тренировка по стрелба с лък, докато не заприличал на таралеж. След това, понеже бил още жив, одрали кожата на гърба му. Наистина жестоко мъчение. Друг пазач предположи, че е по-вероятно да режат затворниците на малки парчета, но да ги запазят живи възможно по-дълго, за да могат да видят как хвърлят месото на кучетата.
Нямаше смисъл Кристен да разказва всичко това на Торолф. Мъчението си е мъчение, формата нямаше значение. Ако ги чакаше смърт с пристигането на онзи, когото наричаха Ройс, то веднага трябваше да започнат подготовката на плана за бягство.
Тя вдигна поглед към стълба, около който бяха оковани. Беше висок около три човешки ръста. Веригите от глезена на един човек до следващия бяха по-дълги, отколкото очакваше — поне две ръце. Глупав ход от страна на саксонците, тъй като това щеше да позволи на затворниците да маневрират.
— Достатъчно е само трима или четирима от нас да изкачат стълба, за да се освободим всичките — каза Кристен.
— Което, без съмнение, е причината да не оковат трима души без сериозни рани един до друг.