— Ти щеше да ги избиеш всичките. Той осъзна, че живи те ще бъдат по-полезни.
— Не е ли време да видиш какво става с Алдън? — подхвърли Ройс.
Даръл обидено вдигна брадичката си.
— Можеше направо да ми кажеш да си тръгна.
— Не мога да бъда толкова неучтив — отвърна й той и я побутна към вратата.
Ройс често стоеше на прозореца и наблюдаваше как викингите работят. Не бе свикнал с присъствието им в Уиндхърст и не бе спокоен, когато те не бяха пред очите му. Той не бе убеден в ползата от тяхната работа, като Алдън и Лимън, защото мислеше да посрещне даните на границата на Уесекс, когато дойдеше време за това и се надяваше те да не достигнат до Уиндхърст.
Но понеже крал Алфред бе заповядал на лордовете да укрепят именията си и тъй като наблизо имаше старо римско укрепление, от което вземаха големи камъни, той се съгласи да издигне стена, без значение дали бе необходима. Освен това викингите вече бяха пренесли камъните дотук. Това би отнело на слугите няколко месеца, а затворниците се справиха само за седмица.
— Меган ми каза, че това ти се е превърнало в навик, братовчеде.
Ройс се обърна и видя Алдън, който стоеше на вратата.
— Трябваше ли да ставаш толкова скоро?
Алдън изпъшка:
— Не започвай и ти. Жените ми опяват достатъчно.
Ройс се усмихна, а братовчед му бавно се доближи и застана до него.
— Компанията ти е добре дошла, защото открих, че тук прекарвам прекалено много време в мрачни спомени. Но, Бог ми е свидетел, не мога да се отърва от усещането, че сега, когато всички са оздравели, ще се опитат да направят нещо и затова стоя тук и ги наблюдавам. Само двама все още не могат да носят камъните с лекота.
Алдън се облегна на прозореца и тихо подсвирна.
— Вярно е значи! Вече камъните не достигат.
— Да — призна Ройс, — само двама от тях са достатъчни, за да вдигнат и най-тежкия камък, който петима слуги едва носят. За същото време слугите не можаха да построят заслона, който ги накарах да направят за викингите. Още няколко дена и ще можем да ги затваряме там през нощта. Тогава няма да се нуждаем от толкова много стражи, които да ги охраняват, поне през нощта.
— Твърде много се тревожиш, Ройс. Какво могат да направят, когато са вързани.
— Тези окови могат да бъдат строшени само с една яка брадва, братовчеде. Само един от тях може да смаже двама от моите хора, преди третият да е извадил меча си. Глупаците все още ходят близо до тях, макар че ги предупредих да стоят на разстояние. Ако викингите са решили да спечелят свободата си, а аз съм сигурен в това, те ще се опитат и много хора ще загинат.
— Изгори кораба им и им кажи, че морето е затворено за тях — предложи Алдън.
Ройс изсумтя.
— Учудвам се, че още никой не ти е казал, че това е направено.
— Значи ти е необходим мотив, който да ги държи мирни — каза Алдън.
— Да, но какъв?
— Можеш да вземеш водача им. Ако разберат, че ще го убиеш при най-малкия при най-малкия признак на бунт, те ще…
— Не, Алдън. Помислих за това, но те казаха, че водачът им е мъртъв. Корабът, който изгорих, е бил на баща му. Те избраха нов водач и ще направят същото, ако взема сегашния.
— Казаха, че е мъртъв? — каза замислено Алдън. — Ами ако не е?
— Какво? — възкликна Ройс.
— Ако е сред тях, защо ще ти казват и ще рискуват да го загубят, както предложих.
— Боже Господи, не помислих за това. Не. Единственият, около когото се събират, е момчето. Пазят го, сякаш е бебе.
Отначало той бе решил, че момчето е брат на Торолф и затова големият мъж го защитава. Но щом затворниците започнаха да строят стената, всички започнаха да се грижат за него. Не позволяваха на стражите да го блъскат, вземаха от него тежките камъни и го бутаха към най-леките, винаги щом залитнеше, към него се спускаха двама или трима, за да го подкрепят. Освен това момчето бе доста мръсно въпреки водата, която им даваха за миене.
— Възможно ли е той да е водачът им? — попита Алдън, като погледна към въпросния затворник, който седеше на ниската стена, докато другарите му наместваха последните камъни.
— Ти да не си луд, братовчеде? Той е само едно голобрадо момче. Вярно, всички са млади, но той е най-младият сред тях.
— Но ако корабът е на баща му, то те ще трябва да следват онзи, когото собственикът е избрал.
Ройс се замисли. Може ли да е толкова просто? Собственият му крал бе с няколко години по-млад от него самия. Но Алфред бе втори в управлението от шестнадесетгодишна възраст. Това момче бе още много младо. Но все пак то бе ранило Алдън, а Алдън бе почти толкова умел боец, колкото бе и самият Ройс. И сега, като се замисли, си спомни, че всички спираха работа, щом вниманието се насочеше към момчето, сякаш се готвеха да го защитят.